Джени отново бе впечатлена от способността на Брайс Хамънд да я кара да се чувства добре. Като че се познаваха от години.
Тя дори му разказа за грешките, които бе допуснала на осемнадесет-деветнадесет години, за наивното и опако държание, което бе наранило родителите й. Към края на първата година в колежа бе срещнала мъж, който я бе очаровал. Той беше студент последна година — Кемпбъл Хъдсън; тя го наричаше Кем, — пет години по-голям от нея. Неговото внимание, чар и страстно ухажване я бяха спечелили. Дотогава тя живееше затворено; никога не бе имала постоянен приятел и изобщо не излизаше на много срещи. Беше лесна мишена. След като се влюби в Кем Хъдсън, тя стана не само негова любовница, но и негова прехласната ученичка и последователка и почти предана робиня.
— Не мога да си те представя да се подчиняваш на някого — рече Брайс.
— Бях много млада.
— Това винаги е едно приемливо извинение.
Тя се бе преместила да живее при Кем, без да вземе достатъчно мерки да прикрие своя грях от майка си и баща си; а за тях това бе грях. По-късно тя реши — по-скоро остави Кем да вземе решението вместо нея — да напусне училище и да работи като сервитьорка, помагайки му в плащането на сметките, докато той завърши дипломната си работа и дисертацията си.
Веднъж оплетена в егоистичния сценарий на Кем Хъдсън, тя постепенно започна да го намира не толкова привлекателен и очарователен както преди. Разбра, че той има буен нрав. Сетне баща й почина докато още живееше с Кем и на погребението тя почувства, че майки й я вини за тази преждевременна смърт. Месец след погребението на баща си разбра, че е бременна. Че е била бременна, когато той умря. Кем беше бесен и настояваше за незабавен аборт. Тя поиска един ден за размисъл, но дори едно отлагане с двадесет и четири часа го разяри. Той я наби така жестоко, че тя пометна. Тогава всичко свърши. Глупостта й се изпари. Тя изведнъж порасна — въпреки че рязката промяна бе твърде закъсняла, за да зарадва баща й.
— Оттогава — каза тя на Брайс — заработих усилено — може би твърде усилено, — за да покажа на Мама, че съжалявам и че въпреки всичко заслужавам любовта й. Работех през почивните дни, отказвах безброй покани за събирания, прескочих повечето ваканции през последните дванадесет години и всичко това, за да подобря общественото си положение. Не се връщах у дома толкова често, колкото ми се искаше. Не можех да гледам майка си. Не исках да виждам обвинението в очите й. А сега научих от Лайза нещо поразително.
— Майка ти никога не те е обвинявала — рече Брайс, показвайки онази необикновена чувствителност и проницателност, която тя бе забелязала в него.
— Да! — възкликна Джени. — Никога не е имала нищо против мен.
— Сигурно дори се е гордеела с теб.
— Да, наистина! Никога не ме е винила за смъртта на Татко. Сама съм се обвинявала. Това, което съм смятала за обвинение, е било само отражение на моето чувство за вина. — Джени се усмихна горчиво, поклащайки глава. — Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.
В очите на Брайс Хамънд тя съзря съчувствието и разбирането, които търсеше от смъртта на баща си насам. Брайс каза:
— В някои отношения си приличаме доста, ти и аз. Мисля, че и двамата имаме мъченически комплекси.
— Вече не — каза тя. — Животът е прекалено кратък. Осъзнах това тази нощ. Отсега нататък искам да живея, да живея истински — ако Сноуфилд ми остави такъв шанс.
— Ще го преживеем — отвърна той.
— Не съм сигурна.
Брайс каза:
— Знаеш ли, ако човек очаква нещо с нетърпение, това му помага. Какво ще кажеш да ми дадеш нещо, което ще очаквам с нетърпение?
— Х-м?
— Една среща. — Той се наведе напред. Гъстата му руса коса падна пред очите му. — Ресторант Джервасио в Санта Майра. Минестроне. Скампи с масло и чесън. Хубаво телешко или бифтек. Чиния макарони. Правят чудесни вермичели ал песто. Хубаво вино.
Тя се усмихна.
— С най-голямо удоволствие.
— Забравих да спомена за чесновия хляб.
— О, обичам чеснов хляб.
— Забальоне за десерт.
— Ще трябва да ни изнесат на ръце — каза тя.
— Ще уредим и ръчна количка.
Разговаряха още няколко минути, разтоварвайки се от напрежението и накрая и на двамата им се доспа.
Кап.
В тъмното служебно помещение, където тялото на Стю Уоргъл лежеше на една маса, водата отново започна да капе в металната мивка.
Кап.
Нещо продължаваше да се движи тайнствено в мрака, обикаляйки около масата. Издаваше звук като от шляпане в кал.