Във фоайето, двама охраняващи бяха разположени до вратите на асансьора. Двете лакирани дъбови входни врати на хотела, всяка с овален прозорец в средата, бяха заключени, но до този вход се бе разположил трети мъж. Той държеше пушка и гледаше навън през едното от стъклата, наблюдавайки подстъпите към сградата.
Един четвърти мъж се намираше във фоайето. Лайза го бе виждала и преди — плешив, червендалест полицай на има Фред Търпнър. Той седеше зад голямото бюро и наглеждаше телефона. Трябва да бяха звънели често през нощта, защото няколко големи листа хартия бяха изпълнени със съобщения. Докато Лайза минаваше покрай телефона, той иззвъня отново. Фред вдигна ръка за поздрав и после грабна слушалката. Лайза отиде право към тоалетните, които бяха закътани в единия ъгъл на фоайето:
СЪРНИЧКИ ЕЛЕНИ
Тя влезе през вратата с надпис СЪРНИЧКИ. Тоалетните бяха преценени за безопасна територия, защото нямаха прозорци и в тях можеше да се влезе само през фоайето, където винаги имаше охрана. Помещението на женската тоалетна бе обширно и чисто, с четири отделения и мивки. Подът и стените бяха покрити с бяла теракота, а около краищата на пода и около горната част на стените имаше тъмносиня теракота.
Лайза използва първото отделение и сетне най-близката мивка. Когато привърши с миенето на ръцете си и погледна нагоре в огледалото над мивката, тя го видя. Него. Мъртвия полицай. Уоргъл.
Той стоеше на два-три метра зад нея, в средата на помещението и се хилеше.
Тя се завъртя, убедена, че в огледалото има някакъв дефект, че това е оптическа измама. Разбира се, че той не беше наистина там.
Ала той беше там. Гол. Хилейки се мръснишки.
Лицето му бе възстановено: тежките челюсти, мазнишката уста с дебели устни, свинския нос, малките пъргави очички. По магически начин плътта бе отново цяла.
Невъзможно.
Преди Лайза да може да реагира, Уоргъл застана между нея и вратата. Голият му крак шляпна по пода.
Някой удряше по вратата.
Уоргъл сякаш не чуваше.
Удряше, удряше и удряше.
Защо просто не отвореха вратата и не влезнеха вътре?
Уоргъл протегна ръце и ги замърда приканващо. Хилейки се.
Лайза бе намразила Уоргъл от мига, в който го бе видяла. Тя бе забелязала как я гледа той, когато си мисли, че вниманието й е заето с нещо друго и изражението на очите му бе объркващо.
— Ела тук, сладурче — каза той.
Тя погледна към вратата и осъзна, че никой не удряше по нея. Тя просто чуваше лудото биене на собственото си сърце.
Уоргъл облиза устни.
Внезапно Лайза се задъха, за своя собствена изненада. Тя бе така парализирана от завръщането на мъжа от смъртта, че бе забравила да диша.
— Ела тук, малка кучко.
Тя се опита да изпищи, ала не можа. Уоргъл се попипа мръснишки.
— Обзалагам се, че обичаш вкуса на това, а? — каза той, хилейки се.
Устните му бяха омокрени от гладно облизващия се език.
Лайза отново се опита за изпищи. И отново не можа. Тя с мъка успяваше да всмукне така нужните глътки въздух в изгарящите я дробове.
Той не е истински, каза си тя.
Ако затвори очи за няколко секунди и ги стисне силно и преброи до десет, той няма да бъде тук, когато ги отвори.
— Малка кучка.
Той е една илюзия. Може би дори сън. Може би отиването й в тоалетната в действителност е само част от нейния кошмарен сън.
Но тя не провери теорията си. Не затвори очи и не преброи до десет. Не посмя.
Уоргъл направи крачка към нея, продължавайки да се попипва.
Той не е истински. Той е една илюзия.
Още една крачка.
Той не е истински, той е една илюзия.
— Ела, сладурче, дай да си хапна от тези цици.
Той не е истински, той е една илюзия, той не е истински, той е…
— Ще ти хареса, сладурче. — Тя се дръпна. — Какво хубаво телце имаш, сладурче. Колко хубаво. Той продължи да се приближава.
Лампата бе зад него. Неговата сянка падна върху нея. Призраците не хвърлят сенки.
Въпреки усмивката му, гласът му ставаше все по-дрезгав и по-отвратителен.
— Ти, глупава малка уличнице. Ще те използвам хубавичко. Дяволски хубавичко. По-добре от който и да е от твоите съученици. Няма да можеш да ходиш цяла седмица след като те обладая, сладурче.
Неговата сянка я бе погълнала цялата.
Сърцето й тупкаше така силно, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Лайза отстъпи още малко, още малко, но скоро се опря о стената в ъгъла.
Огледа се наоколо за някакво оръжие или поне за нещо, което да хвърли по него. Нямаше нищо.
Тя всмукваше с все по-голяма мъка всяка следваща глътка въздух. Чувстваше се замаяна и слаба.
Той не е истински. Той е една илюзия.
Тя не можеше да се самозаблуждава повече; тя повече не можеше да вярва, че това е сън.