Уоргъл спря на една ръка разстояние от нея. Той я изяждаше с поглед. Люлееше се настрани и се клатеше напред-назад върху пръстите на голите си крака, сякаш някаква безумна мрачна музика се засилваше и отслабваше вътре в него.
Той затвори противните си очи, люлеейки се замечтано.
Мина една секунда.
Какво прави той?
Две секунди, три, шест, десет.
Очите му все още бяха затворени.
Тя усещаше как я отнася някаква вихрушка от истерия.
Ще може ли да се шмугне покрай него? Докато той е със затворени очи? Господи. Не. Той е прекалено близо. За да се измъкне, ще трябва да се допре до него. Господи. Да се допре до него? Не. Божичко, това ще го изкара от този транс или каквото и друго да е това, и той ще я хване, а ръцете му ще бъдат студени, мъртвешки студени. Не, тя не би могла да се накара да го докосне. Не.
Тогава тя забеляза, че зад очите му ставаше нещо странно. Някакво гърчене. Клепачите вече не съответстваха на извивката на неговите очни ябълки.
Той отвори очи.
Тях ги нямаше.
Зад клепачите лежаха само празни черни гнезда.
Тя най-накрая изпищя, ала произведеният вик не можеше да бъде чут от човешко ухо. Въздухът излезе като експресен влак и тя почувства как гърлото й работи конвулсивно, но не излизаше никакъв звук, който да привлече помощ.
Неговите очи.
Неговите празни очи.
Тя беше сигурна, че тези празни гнезда продължават да я виждат. Те я поглъщаха с пустотата си.
Усмивката му не бе изчезнала.
— Котенце — каза той.
Тя продължаваше да издава беззвучния си писък.
— Котенце. Целуни ме, котенце.
Някак си тези тъмни като нощ, обрамчени с кости гнезда продължаваха да блещукат злобно.
— Целуни ме.
Не!
Остави ме да умра, молеше се тя. Господи, остави ме да умра първа.
— Искам да засмуча сочния ти език — каза настоятелно Уоргъл, избухвайки в кикот.
Той посегна към нея.
Тя се притисна силно о твърдата стена.
Уоргъл докосна бузата й.
Тя потрепери и се опита да го отдръпне.
Крайчетата на пръстите му се прокараха надолу по бузата й.
Ръката му бе ледена и хлъзгава.
Тя чу един тънък, сух, зловещ стон — „У-у-у-у-ухххххххх“ — и осъзна, че чува самата себе си. Замириса й на нещо странно, парливо. Неговият дъх? Спареният дъх на мъртвец, изхвърлен от гниещи дробове? Дишаше ли движещият се мъртвец? Вонята бе слаба, но непоносима. На Лайза й се догади.
Той наведе лицето си към нейното.
Тя се взря в избодените очи, в бездънния мрак зад тях и й се стори, че наднича през две шпионки в дълбоките камери на Ада.
Ръката му се стегна върху гърлото й.
Той рече:
— Дай ми…
Тя изпусна гореща струя въздух.
— …една целувчица.
Тя изпусна още един писък.
Този път писъкът не бе беззвучен. Този път издаде такъв звук, който изглеждаше достатъчно силен да разбие огледалата на тоалетната и да строши теракотните плочки.
И докато мъртвото безоко лице на Уоргъл се навеждаше бавно-бавно към нея, докато чуваше как писъкът отеква в стените, вихрушката от истерия, в която се въртеше, се превърна сега във вихрушка от мрак и Лайза постепенно изгуби съзнание.
20
КРАДЦИ НА ТРУПОВЕ
Във фоайето на хотел Хилтоп, на едно канапе с керемиден цвят срещу най-отдалечената от тоалетните стена, Дженифър Пейдж бе седнала до сестра си и обгърнала раменете й с ръка.
Брайс бе клекнал пред канапето, държейки Лайза за ръката, която изглежда не можеше да се сгрее отново, независимо колко силно я масажираше и триеше.
С изключение на дежурните, всички се бяха събрали в полукръг зад Брайс.
Лайза изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали, бдителни и призрачни. Лицето й бе бяло като плочките в дамската тоалетна, където я бяха открили в безсъзнание.
— Стю Уоргъл е мъртъв — увери я Брайс още веднъж.
— Той искаше да го… целуна — повтори момичето, придържайки се непоколебимо към странния си разказ.
— В тоалетната нямаше никой друг освен теб — каза Брайс. — Никой друг, Лайза.
— Той беше там — настояваше момичето.
— Ние се втурнахме веднага, щом ти изпищя. Намерихме те сама…
— Той беше там.
— …на пода, в ъгъла.
— Той беше там.
— Тялото му е в служебната стая — каза Брайс, стискайки леко ръката й. — Сложихме го там. Спомняш си, нали?
— Още ли е там? — попита момичето. — Може би е по-добре да проверите.
Брайс срещна погледа на Джени. Тя кимна. Спомняйки си, че всичко е възможно през тази нощ, Брайс се изправи, пусна ръката на момичето и се обърна към служебното помещение.
— Тал?
— Да?
— Ела с мен.
Тал извади револвера си.
Като издърпа собственото си оръжие от кобура, Брайс каза: