Сградата бе притихнала.
Полицаите продължиха да се оглеждат нервно, влизайки във всяка нова стая така, сякаш подозираха, че над вратата е монтирана гилотина.
Джени тъкмо привършваше с опаковането на материалите в своята служба, когато телефонът иззвъня. Всички се втренчиха в него.
Те знаеха, че в града работят само два телефона, но и двата се намираха в хотел Хилтоп.
Телефонът звънна отново.
Джени вдигна слушалката, без да говори.
Мълчание.
Тя зачака.
След секунда чу далечните крясъци на чайки. Бръмченето на пчели. Мяукането на котка. Детски плач. Детски смях. Задъхано куче. Звукът на гърмяща змия: чика-чика-чика-чика.
Брайс бе чул подобни неща по телефона миналата нощ, в полицейския участък, точно преди пеперудата да започне да се блъска о прозорците. Той бе казал, че звуците са съвсем обикновени, познати животински шумове. И въпреки това го бяха обезпокоили. Той не беше в състояние да обясни защо.
Сега Джени разбра какви точно бяха те.
Чуруликане на птици.
Крякане на жаби.
Котешко мъркане.
Мъркането премина в съскане. Съскането премина в ядосан котешки крясък. Крясъкът премина в кратък, ала ужасяващ писък на болка.
После един глас:
— Ще натикам големия си бодил в сочната ти сестричка.
Джени позна гласа. Уоргъл. Мъртвецът.
— Чуваш ли ме, докторе?
Тя мълчеше.
— И хич не ми пука в кой край ще я мушна. — Той се изкикоти.
Тя затръшна слушалката. Полицаите я гледаха очакващо.
— Ъ-ъ… никой не се обади — рече тя, решавайки да не им казва какво бе чула. Те вече бяха твърде неспокойни.
От медицинската служба отидоха до аптеката Тейтън на Вейл лейн, откъдето Джени се запаси с още лекарства: болкоуспокояващи средства, широк спектър от антибиотици, коагуланти, антикоагуланти и всякакви други неща, които биха могли да потрябват.
Когато привършваха в аптеката, телефонът звънна.
Джени се оказа най-близо до него. Не й се искаше да отговаря, но не можа да се сдържи.
И то отново беше там.
Джени изчака малко и каза:
— Ало?
Уоргъл каза:
— Така ще обладая сестричката ти, че няма да може да ходи цяла седмица.
Джени затвори.
— Нямаше никой — каза тя на полицаите.
Те изглежда не й повярваха. Стояха и гледаха треперещите й ръце.
Брайс седеше на централния оперативен пулт и говореше по телефона с щаб-квартирата в Санта Майра.
Проучването върху Тимоти Флайт не бе разкрило нищо. Флайт не бе търсен от никоя полицейска агенция в Щатите и Канада. ФБР никога не бе чувало за него. Името върху огледалото в банята на хотел Кендълглоу си оставаше загадка.
Полицията в Сан Франциско бе успяла да представи някои данни за изчезналия Харълд Ордни и неговата съпруга, в чиято стая бе намерено името Тимоти Флайт. Ордни притежавали две книжарници в Сан Франциско. Едната била обикновен магазин за продажба на дребно. Другата представлявала търговска агенция за антикварни и редки книги и изглежда била далеч по-печеливша от първата. Ордни били широко известни и уважавани в средите на колекционерите. Според тяхното семейство, Харълд и Бланш отишли в Сноуфилд на четиридневна почивка да отпразнуват тридесет и първата си годишнина. Семейството никога не било чувало за Тимоти Флайт. Когато позволили на полицаите да прегледат личния адресник на Ордни, те не открили там запис за лице с име Флайт.
Полицията все още не била успяла да намери някой от служителите в книжарниците; обаче се надявали да сторят това веднага щом двата магазина бъдат отворени, в десет часа тази сутрин. Надявали се Флайт да е познат на Ордни от търговията и известен на служителите.
— Дръжте ме в течение — рече Брайс на сутрешния дежурен в Санта Майра. — Как са нещата при вас?
— Ад.
— Ще стане и по-лошо.
Когато Брайс затваряше телефона, Джени Пейдж се върна от своя лов на лекарства и оборудване.
— Къде е Лайза? — попита тя.
— С кухненската команда — отвърна Брайс.
— Добре ли е?
— Разбира се. С нея са трима едри, силни и добре въоръжени мъже. Забрави ли? Нещо не е ли на ред?
— Ще ти разкажа по-късно.
Брайс даде нови задачи на тримата въоръжени телохранители на Джени и после започна да й помага в изграждането на амбулатория в единия ъгъл на фоайето.
— Това вероятно са хвърлени на вятъра усилия — каза тя.
— Защо?
— Досега няма ранени. Само убити.
— Е, това може да се промени.
— Аз мисля, че то удря само когато иска да убие. То не предприема половинчати мерки.
— Може би. Обаче с всички тези носещи оръжие мъже и при тази изнервеност не бих се учудил особено, ако някой простреля някой друг или дори се самопростреля в крака.