Както подреждаше шишенца в чекмеджето на едно бюро, Джени каза:
— Телефонът звънна в моята служба и още веднъж в аптеката. Беше Уоргъл. — Тя му разказа за двете обаждания.
— Сигурна ли си, че беше наистина той?
— Помня ясно гласа му. Неприятен глас.
— Но Джени, той беше…
— Зная, зная. Лицето му бе огризано, мозъкът му го нямаше и всичката му кръв бе изсмукана. Зная. Когато се опитвам да проумея това, направо полудявам.
— Може би някой се представя за него?
— Ако е така, тогава там има някой, в сравнение с когото Рич Литъл е любител.
— Той не звучи ли така сякаш…
Брайс спря на средата на изречението и двамата с Джени се обърнаха към Лайза, която влезе тичешком през сводестия портал и се насочи към тях.
— Елате! Бързо! В кухнята става нещо странно.
Преди Брайс да успее да я спре, тя се затича обратно. Няколко души се завтекоха след нея, вадейки оръжията си, но Брайс им заповяда да спрат.
— Останете тук. Не напускайте поста.
Джени вече спринтираше след момичето.
Брайс се втурна в трапезарията, догони Джени, изпревари я, извади револвера си и влезе след Лайза през летящите врати в кухнята на хотела.
Тримата мъже, които изпълняваха наряд в кухнята през тази смяна — Горди Брогън, Хенри Уонг и Макс Дънбър, — бяха оставили отварачките за консерви и готварските принадлежности за сметка на служебните си револвери, но не знаеха към какво да ги насочат. Погледнаха нагоре към Брайс с объркан вид.
Въздухът бе изпълнен с детско пеене. На момченце. Гласчето му бе ясно, крехко и сладко.
— Мивката — посочи Лайза.
Озадачен, Брайс отиде до най-близката от трите двойни мивки. Джени го последва.
Песента се смени. Гласчето бе същото:
Детското гласче идваше от канала на мивката, сякаш бе хванато в капан някъде далече надолу в тръбите.
Няколко секунди Брайс слушаше като омагьосан, без да каже нито дума.
Той погледна към Джени. Тя му отвърна със същия удивен поглед, който той видя върху лицата на хората си, когато влезе през летящите врати.
— Това започна съвсем внезапно — каза Лайза, извисявайки глас над песента.
— Кога? — попита Брайс.
— Преди няколко минути — отвърна Горди Брогън.
— Аз стоях до мивката — каза Макс Дънбър. Той бе едър, космат, грубоват мъж с топли, срамежливи кафяви очи. — Когато пеенето започна… Божичко, подскочих половин метър!
Песента отново се смени. Благозвучността се смени с преситена, почти подигравателна набожност:
— Това не ми харесва — каза Хенри Уонг. — Какво може да е?
В пеенето нямаше нещо особено заплашително; и все пак, както шумовете, които Джени и Брайс бяха чули по телефона, нежното детско гласче, излизащо от такъв необичаен източник, бе обезпокоително. Зловещо.
Пеенето рязко секна.
— Слава Богу! — каза Макс Дънбър с тръпка на облекчение, тъй като мелодичното пеене на детето бе непоносимо пронизващо, дразнещо, фалшиво. — Този глас направо пробиваше до корените на зъбите ми.
След като изминаха няколко секунди на тишина, Брайс понечи да се наведе към канала, за да го разгледа…
Всички извикаха, Лайза изпищя, а Брайс залитна назад от страх и изненада, ругаейки се, че не е бил по-предпазлив, вдигайки рязко револвера си и насочвайки дулото към нещото, което излезе от канала.
Ала това бе само вода.
Един дълга струя под високо налягане от изключително мръсна, мазна вода се изстреля почти до тавана и се изля надолу върху всичко. Избликът бе краткотраен, само за една-две секунди, и се разпръсна във всички посоки.
Няколко гнусни капки удариха Брайс по лицето. Отпред на ризата му се появиха тъмни петна. Течността смърдеше.
Тя представляваше точно това, което човек би очаквал да бликне назад от канал: мръсна кафява вода, струйки лепкава мътилка, частици от остатъците от сутрешната закуска, които се бяха промушили при изхвърлянето на отпадъците.
Горди взе едно руло хартия за ръце и те затъркаха лицата си и запопиваха лекетата по дрехите си.