Още се бършеха и чакаха да видят дали пеенето ще започне отново, когато Тал Уитмън влезе през една от летящите врати:
— Брайс, току-що ни се обадиха. Генерал Копърфилд и неговият екип са стигнали барикадата на пътя и са минали през нея преди няколко минути.
23
КРИЗИСНИЯТ ЕКИП
В кристалната утринна светлина Сноуфилд изглеждаше току-що почистен и спокоен. Лек ветрец поклащаше дърветата. Небето бе безоблачно.
Като излезе от хотела заедно с Брайс, Франк, д-р Пейдж и още няколко души, Тал Уитмън погледна нагоре към слънцето и гледката му припомни един спомен от детството му в Харлем. Той често си купуваше бонбони от вестникарската будка на Боуз, която се намираше до блока с апартамента на леля Беки. Брайс предпочиташе лимоновите дражета. Те притежаваха най-приятния оттенък на жълтото, който той бе виждал. И сега, тази сутрин, той видя, че слънцето имаше точно същия оттенък на жълтото и висеше като огромно лимоново драже. Това му припомни с изненадваща сила вида, шумовете и миризмите на вестникарската будка на Боуз.
Лайза вървеше зад Тал. Всички спряха на тротоара и зачакаха пристигането на поделението за защита от ХБВ отдолу по склона.
В подножието на хълма не се движеше нищо. Планинският склон бе притихнал. Очевидно екипът на Копърфилд още бе далеч.
Чакайки на лимонената светлина, Тал се питаше дали вестникарската будка на Боуз продължава да работи на старото си място. Най-вероятно бе празна, мръсна и порутена. Или може би продаваше списания, тютюн и бонбони само като параван за незаконна продажба на наркотици.
С възрастта Тал все по-остро усещаше една тенденция към израждане на всичко. Приятните квартали западаха, западналите запустяваха, запуснатите се рушеха. Редът даваше път на хаоса. Това можеше да се види навсякъде. Повече убийства с всяка следваща година. Все по-голяма злоупотреба с наркотици. Спираловидни темпове на нападения, изнасилвания, кражби с взлом. Това, което спасяваше Тал от песимизма по отношение на бъдещето на човешкия род, бе неговото страстно убеждение, че добрите хора — хората като Брайс, Франк и д-р Пейдж; хората като леля му Беки — ще съумяват да задържат течението на израждането и може би от време на време да го обръщат назад.
Обаче вярата му в силата на добрите хора и отговорните действия се бе изправила пред една сериозна проверка тук в Сноуфилд. Това зло изглеждаше непобедимо.
— Чуйте! — каза Горди Брогън. — Мотори.
Тал погледна към Брайс:
— Мислех, че не трябва да ги очакваме по-рано от обяд. Те идват три часа по-рано.
— Обяд е възможно най-късното време на пристигане — каза Брайс. — Копърфилд искаше да дойде колкото може по-скоро. Съдейки по разговора ми с него, той е твърд командир, човек, който обикновено получава от хората си това, което иска.
— Точно като теб, а? — попита Тал.
Брайс го изгледа изпод сънливите си, отпуснати клепачи:
— Аз? Твърд? Защо, аз съм мек като котенце.
— Или като пантера — ухили се Тал.
— Идват!
В началото на Скайлайн роуд се показа една голяма кола и шумът от работещия й двигател ставаше все по-силен.
Колите на Поделението за гражданска отбрана от ХБВ бяха три. Джени ги гледаше как пълзят бавно нагоре по дългата стръмна улица към хотел Хилтоп.
Процесията се водеше от блестящ бял самоходен фургон — една преустроена единадесетметрова грамада. Тя нямаше врати и прозорци отстрани. Единственият й вход очевидно се намираше отзад. Извитото предно стъкло на кабината бе тъмно, така че не можеше да се вижда вътре, и изглежда бе от много по-дебело стъкло, отколкото обикновените фургони. По колата нямаше нито опознавателни знаци, нито някаква маркировка, че принадлежи на армията. Табелата с номера беше стандартната за Калифорния. Очевидно анонимността по време на придвижване бе част от програмата на Копърфилд.
Зад първия фургон идваше втори. Колоната завършваше един камион без знаци, който теглеше деветметрово сиво ремарке. Прозорците на камиона също бяха от цветно бронирано стъкло.
Понеже не беше сигурен, че шофьорът на водещия камион вижда тяхната група пред хотел Хилтоп, Брайс излезе на платното на улицата и размаха ръце над главата си.
Товарите във фургоните и камиона очевидно бяха доста тежки. Двигателите се напъваха и изкачваха мъчително улицата, движейки се с по-малко от петнадесет километра в час, после с по-малко от десет, напредвайки бавно, но сигурно, стенейки, стържейки. Когато най-накрая стигнаха Хилтоп, те продължиха и на ъгъла завиха надясно по пресечката отстрани на хотела.
Докато автоколоната спре и паркира, Джени, Брайс и другите заобиколиха отстрани на хотела. Всички улици на Сноуфилд с направление изток-запад вървяха покрай планината и повечето от тях бяха равни. Беше много по-лесно и безопасно трите коли да паркират там, отколкото на стръмната Скайлайн роуд.