Джени стоеше на тротоара, гледаше задната врата на първия фургон и чакаше някой да излезе.
Трите прегрети двигатели угаснаха един след друг и настъпи тягостна тишина.
Настроението на Джени се повиши за пръв път откак пристигна в Сноуфилд миналата вечер. Специалистите бяха дошли. Както повечето американци, тя имаше огромна вяра в специалистите, в техниката, в науката. Всъщност, вярваше сигурно повече от останалите, защото самата тя бе специалист, човек на науката. Скоро те ще разберат какво е убило Хилда Бек, Либерманови и другите. Специалистите бяха пристигнали. Най-после кавалерията бе дошла.
Първо се отвори задната врата на камиона и оттам долу скочиха хора. Те бяха облечени като за операции в биологически заразена атмосфера. Носеха бели пластмасови костюми от разработения от НАСА вид, с широки шлемове, които имаха гигантски плексигласови зрителни стъкла, всички носеха на гърба си индивидуални бутилки с въздух, както и системи за пречистване и регенерация с големина на чанта за документи.
Интересно защо, ала на Джени отначало мъжете не й заприличаха на космонавти. Те изглеждаха като последователи на някаква странна религия, блестящи в своите жречески одежди.
От камиона се бяха изсипали една дузина пъргави мъже. Още продължаваха да се появяват, когато Джени осъзна, че те бяха тежко въоръжени. Те се разпръснаха около двете страни на фургона и заеха позиции между своето превозно средство и хората на тротоара, обръщайки се с гръб към колите. Тези мъже не бяха учени. Те бяха поддържаща част. Имената им бяха изписани върху шлемовете, точно над зрителните стъкла: СЕРЖ. ХАРКЪР, Р-К ФОУДЪР, Р-К ЛАСКАЛИ, ЛЕЙТ. ЪНДЪРХИЛ. Те извадиха оръжията си и се прицелиха навън, обезпечавайки един периметър по решителен начин, който не допускаше вмешателство.
Потресена и объркана, Джени видя пред себе си дулото на един автомат.
Като пристъпи към войската, Брайс каза:
— Какво по дяволите означава това?
Сержант Харкър, който се намираше най-близо до Брайс, насочи оръжието се към небето и изстреля кратък предупредителен откос.
Брайс спря като закован.
Тал и Франк посегнаха автоматически към револверите си.
— Не! — извика Брайс. — Не стреляйте, за Бога! Ние сме от една и съща страна.
Един от войниците заговори. Лейтенант Ъндърхил. Гласът му, излизащ от един малък усилвател, намиращ се в една петнадесетсантиметрова квадратна кутия на гърдите му, звучеше тенекиено:
— Моля не се приближавайте до колите. Наше първо задължение е да запазим целостта на лабораториите и ще го направим на всяка цена.
— По дяволите — рече Брайс, — нямаме намерение да създаваме никакви неприятности. Аз съм този, който ви повика първи.
— Не се приближавайте — заяви твърдо Ъндърхил.
Най-накрая задната врата на първия самоходен фургон се отвори. Четиримата души, които излязоха оттам, бяха също облечени в херметически костюми, но не бяха войници. Те се движеха, без да бързат. Не бяха въоръжени. Единият бе жена; Джени зърна едно поразително красиво женско ориенталско лице. Пред имената върху шлемовете на четиримата нямаше военни звания: БЕТЪНБИ, ВАЛДЕС, НИВЪН, ЯМАГУЧИ. Това бяха цивилни учени, които в случай на извънредна химическо-биологическа тревога се вдигаха от частните си жилища в Лос Анджелис, Сан Франциско, Сиатъл и други западни градове и постъпваха под разпореждането на Копърфилд. Според Брайс имаше по един такъв екип за западните, източните и южните щати.
От втория фургон излязоха шест души. ГОЛДСТЕЙН, РОБЪРТС, КОПЪРФИЛД, ХАУК. Последните двама бяха с костюми без знаци и без имена над зрителните стъкла. Те се придвижиха зад линията от въоръжени войници и застанаха до Бетънби, Валдес, Нивън и Ямагучи.
Тези десет души започнаха да разговарят помежду си с помощта на вградените в костюмите си радиостанции. Джени виждаше как устните им се мърдат зад плексигласовите визьори, обаче крякащите кутии на гърдите им не препредаваха нито дума, което означаваше, че разполагат с възможности да водят както публични, така и строго поверителни дискусии. Засега бяха избрали поверителността.
Но защо? питаше се Джени. Те нямат какво да крият от нас. Нали?
Генерал Копърфилд, най-високият от двадесетте, се отдели от групата зад първия фургон, стъпи на тротоара и се доближи до Брайс.
Преди Копърфилд да вземе инициативата, Брайс излезе напред:
— Господин генерал, искам да зная защо ни държат на мушка.