— Съжалявам — каза Копърфилд, обърна се към войниците, които стояха с каменни лица, и рече: — Добре, момчета. Положението е под контрол. Свободно.
Поради контейнерите с въздух, които носеха, войниците не можеха да заемат удобно класическата позиция свободно. Движейки се обаче с плавната хармония на прецизен в строевата подготовка екип, те веднага смъкнаха автоматите от раменете си, разтвориха краката си точно тридесет сантиметра, поставиха оръжията право долу отстрани и застанаха неподвижни, с лице напред.
Брайс бе прав, когато каза на Тал, че Копърфилд прилича на строг командир. За Джени бе очевидно, че в поделението на генерала няма проблеми с дисциплината.
Като се обърна отново към Брайс, Копърфилд се усмихваше иззад зрителното си стъкло и каза:
— Така по-добре ли е?
— По-добре е — каза Брайс. — И все пак искам обяснение.
— Просто СПД — отвърна Копърфилд. — Стандартна процедура на действие. Това е част от обичайната рутина. Нямаме нищо против теб или хората ти, шерифе. Ти си шерифът Брайс Хамънд, нали? Помня те от конференцията в Чикаго миналата година.
— Да, сър, аз съм Хамънд. Обаче вие все още не сте ми дали задоволително обяснение. Просто СПД не е достатъчно.
— Няма нужда да повишаваш тон, шерифе. — Копърфилд потупа с ръкавица крякащата кутия на гърдите си. — Това нещо не е просто един говорител. То е снабдено и с изключително чувствителен микрофон. Виждаш ли, когато отиваме в някое място, където може да има сериозно биологическо или химическо заразяване, ние трябва да отчитаме възможността, че можем да бъдем залети от множество болни и умиращи хора. Ние обаче просто не сме екипирани да провеждаме лечение. Ние сме изследователски екип. Занимаваме се стриктно с патология, а не с лечение. Нашата работа е да разберем всичко каквото можем за заразяването, така че снабдени както трябва медицински екипи да дойдат веднага след нас, за да се занимаят с оцелелите. Обаче умиращи и отчаяни хора могат да не разберат, че не можем да ги лекуваме. Такива хора биха могли да нападнат подвижните лаборатории от яд или чувство за безизходност.
— Или страх — вметна Тал Уитмън.
— Точно така — каза генералът, не забелязвайки иронията. — Нашите имитации на психологически стрес показват, че това е една реална възможност.
— А ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви — попита Джени, — ще ги убиете ли?
Копърфилд се обърна към нея. Слънцето озари зрителното му стъкло, превръщайки го в огледало, и за момент тя не можеше да го види. После той леко се отмести и лицето му отново изплува, не дотолкова, че тя да види как изглежда в действителност. Това бе едно нереално лице, ограничено от прозрачната част на шлема.
— Д-р Пейдж, предполагам — каза Копърфилд.
— Да.
— Е добре, докторе, ако терористи или агенти на чуждо правителство извършат акт на биологическа война срещу някоя американска общност, нашата работа, на мен и моите хора, е да изолираме микроба, да го идентифицираме и да предложим мерки за удържането му. Това е отрезвяваща отговорност. Ако позволим някому, дори на страдащите жертви, да ни възпре, опасността от разпространение на чумата ще нарасне драматично.
— Значи — каза Джени, продължавайки да го притиска, — ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви, вие ще ги убиете.
— Да — каза той сухо. — Дори благоприличните хора трябва понякога да избират по-малката от две злини.
Джени се загледа в Сноуфилд, който на утринното слънце приличаше на гробище не по-малко, отколкото в нощния мрак. Генерал Копърфилд имаше право. Каквото и да направеше за предпазване на екипа си, щеше да бъде по-малкото зло. Голямото зло бе направеното — или предстоеше да бъде направено — на този град.
Тя не можеше да си обясни защо избухна така пред генерала.
Може би, защото си ги бе представяла, него и хората му, като спасителната конница. Искало й се беше всички проблеми да бъдат разрешени, всички неясноти да бъдат изяснени незабавно с пристигането на Копърфилд. Бе осъзнала, че няма да стане така, когато те бяха насочили оръжията си към нея. Мечтата бе угаснала бързо. И съвсем неоправдано тя бе стоварила вината върху генерала.
Това не беше типично за нея. Сигурно нервите й бяха опънати повече, отколкото си мислеше.
Брайс започна да представя хората си на Копърфилд, ала генералът го прекъсна:
— Не искам да бъда невъзпитан, шерифе, обаче нямам време за запознанства. По-късно. Точно сега искам да действам. Искам да видя всички онези неща, за които ми разказа по телефона миналата нощ и после искам да се направи аутопсия.