— Свърших — каза Нивън.
— Добре — рече Копърфилд. — Шерифе, д-р Пейдж, полицаи, ако бъдете така добри да пазите тишина докато завършим останалите си задачи тук, ще ви бъдем много благодарни за вашето сътрудничество.
Другите веднага се захванаха за работа. Ямагучи и Бетънби прехвърлиха отрязаните глави в две облицовани с порцелан кофи за образци с херметически затварящи се капаци. Валдес внимателно отдели ръцете от точилката и ги постави в трета кофа за образци. Хаук остърга малко брашно от масата и го сложи в малък пластмасов буркан, очевидно защото сухото брашно трябваше да е абсорбирало — и още да съдържа — следи от нервнопаралитичния газ — ако наистина е имало нервнопаралитичен газ. Хаук също така взе проба от масленото тесто под точилката. Голдстейн и Робъртс прегледаха двете пещи, от които бяха извадени главите и сетне Голдстейн измете първата пещ с помощта на една малка прахосмукачка, задвижвана от батерия. Когато свърши с това, Робъртс взе торбичката с прах, запечата я и я надписа, а в същото време Голдстейн използваше прахосмукачката за събиране на незначителни и дори микроскопични доказателства от втората фурна.
Всички учени бяха заети, с изключение на двамата мъже, които носеха костюми без имена върху шлемовете. Те стояха отстрани и само наблюдаваха.
Брайс наблюдаваше наблюдателите и се чудеше кои бяха те и каква функция изпълняваха.
Докато другите работеха, те описваха какво правят и обясняваха какво са намерили, говорейки на един жаргон, който Брайс не разбираше. Нито веднъж двама от тях не заговориха едновременно; този факт — съчетан с молбата на Копърфилд за мълчание от страна на нечленовете на екипа — даваше основание да се предположи, че разговорът се записва.
Между нещата, които висяха на колана около кръста на Копърфилд, имаше касетофон, свързан с комуникационната система на костюма на генерала. Брайс видя, че ролките на лентата се движат.
Когато учените взеха всичко, което искаха от кухнята, Копърфилд каза:
— Добре, шерифе. Сега накъде?
Брайс посочи към касетофона:
— Няма ли да спрете това, докато стигнем дотам?
— Не. Ние започнахме да записваме откакто преминахме бариерата на пътя и ще продължим да записваме докато не открием какво се е случило с този град. По такъв начин, ако нещо се провали, ако умрем преди да сме намерили решението, новият екип ще знае всяка наша стъпка. Няма да им се наложи да започнат отначало и дори ще имат подробен запис на фаталната грешка, която ни е убила.
Втората спирка бе художествената галерия, в която Франк Отри бе водил другите трима мъже миналата нощ. Той отново водеше през изложбената зала, канцеларията отзад и нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж.
На Франк му се струваше, че в тази сцена има нещо почти комично: всички тези космонавти, трополящи по тесните стъпала с театрално сурови лица зад плексигласовите зрителни стъкла, звукът от тяхното дишане, усилван от затворените пространства на шлемовете и изхвърлян от говорителите на гърдите им с прекомерна сила и зловещо звучене. Приличаше на един фантастичен филм от 50-те години — Атаката на чуждите астронавти — и Франк не можа да удържи усмивката си.
Ала тази смътна усмивка се изпари, когато той влезе в кухнята на апартамента и отново видя мъртвия мъж. Тялото лежеше до хладилника, на същото място както миналата нощ, облечено само в долнището на синя пижама. Все така подуто, посиняло, взиращо се с празни очи в нищото.
Франк се отмести от пътя на хората на Копърфилд и отиде при Брайс зад бара, където стоеше тостерът.
След като Копърфилд отново помоли за тишина, учените старателно заобиколиха пръснатите по пода продукти за сандвич и се струпаха около трупа.
За няколко минути те привършиха с предварителния оглед на тялото.
Копърфилд се обърна към Брайс и каза:
— Ще го вземем за аутопсия.
— Още ли мислите, че си имаме работа с обикновен случай на ХБВ? — попита както и по-рано Брайс.
— Напълно е възможно, да — отвърна генералът.
— А посиняването и подуването? — попита Тал.
— Може да е алергична реакция от нервнопаралитичен газ — каза Хаук.
— Ако плъзнете нагоре крачола на пижамата — каза Джени, — надявам се да откриете, че реакцията се разпростира дори върху неоткритата част от кожата.
— Да, така е — каза Копърфилд. — Вече видяхме.
— Но как ще обясните реакцията на кожата, след като не е имала допир с нервнопаралитичен газ?
— Такива газове обикновено имат висок проникващ фактор — каза Хаук. — Те преминават през повечето дрехи. Фактически почти единственото нещо, което може да спре много от тях, е пластмасово или гумено облекло.