Копърфилд и неговите хора отначало изразяваха удивление, сетне объркване, сетне страх. Обаче по време на по-голямата част от разказа на Брайс те го гледаха в предпазливо мълчание и си разменяха многозначителни погледи.
Накрая той им разказа за детското гласче, което идваше от кухненския канал малко преди тяхното пристигане. И тогава, за трети път, попита:
— Е добре, г-н генерал, все още ли мислите, че това прилича на обикновен случай на ХБВ?
Копърфилд се поколеба, огледа осветения магазин, накрая срещна очите на Брайс и каза:
— Шерифе, искам д-р Робъртс и д-р Голдстейн да направят пълен медицински преглед на теб и всички, които са видели тази… ъ-ъ… пеперуда.
— Вие не ми вярвате.
— О, аз вярвам, че вие наистина мислите, че сте видели всички тези неща.
— По дяволите — възкликна Тал.
Генералът продължи:
— Вие сигурно разбирате, че ни изглеждате като заразени, като страдащи от халюцинации.
Брайс бе отегчен от тяхното неверие и разочарован от умствената им ограниченост. От тях като учени се очакваше да бъдат възприемчиви към нови идеи и неочаквани възможности. Вместо това те изглеждаха решени да насилят фактите, за да пасват на техните предварително създадени представи за онова, което ще открият в Сноуфилд.
— Мислите, че всички ние сме имали едни и същи халюцинации? — попита Брайс.
— Известни са масови халюцинации — отвърна Копърфилд.
— Генерале — каза Джени, — това, което видяхме, изобщо не беше халюцинация. То притежаваше характерните качества на реалността.
— Доктор Пейдж, отдавам специално внимание на всяко ваше изказване. Но тъй като сте една от тези, които твърдят, че са видели онази пеперуда, вашето мнение по въпроса просто не е обективно.
Гледайки навъсено Копърфилд, Франк Отри каза:
— Обаче, сър, ако това е било само наша халюцинация — тогава къде е Стю Уоргъл?
— Може би и той, и Джейк Джонсън са избягали от вас — каза Робъртс. — И може би вие просто сте обединили тяхното изчезване с вашите заблуждения.
От дългата си практика Брайс знаеше, че всяка дискусия се проваля, когато човек се възбуди. Той се насили да остане спокоен, както си беше облегнат о хладилника, и стараейки се да говори тихо и бавно, каза:
— Г-н генерал, от нещата, които казахте, вие и вашите хора, някой би си помислил, че отделът на окръжния шериф на Санта Майра е пълен изключително със страхливци, луди и кръшкачи.
Копърфилд замаха помирително с обшитите си с гума ръце:
— Не, не, не. Ние не казваме нищо подобно. Моля те, шерифе, помъчи се да разбереш. Ние само сме откровени с вас. Ние ви казваме как виждаме положението — как то изглежда на кой да е човек със специални познания по химическа и биологична война. Халюцинациите са едно от нещата, които очакваме да открием у оцелелите. Те са едно от нещата, които трябва да търсим. Сега, ако можете да ни предложите логическо обяснение за съществуването на тази пеперуда с размери на орел… е, може би тогава и ние ще можем да повярваме в нея. Обаче вие не можете. Което оставя нашето предположение — че вие просто сте имали халюцинации — като единствено разумно обяснение.
Брайс забеляза, че четиримата войници го гледаха по много по-различен начин сега, когато го подозираха, че е жертва на нервнопаралитичен газ. В края на краищата, един човек, страдащ от чудновати халюцинации, очевидно е неустойчив, опасен, може би дори достатъчно буен да реже човешки глави и да ги пъха във фурни. Войниците повдигнаха автоматите си с няколко сантиметра, въпреки че все още не се целеха в Брайс. Те го гледаха — както гледаха и Джени, и Тал, и Франк — с едно ново и явно подозрително изражение.
Преди Брайс да успее да отговори на Копърфилд, стресна го силен шум отзад в магазина, отвъд месарските маси. Брайс се отдели от хладилния шкаф, обърна се към източника на вълнението и постави дясната си ръка върху револвера в кобура.
С ъгълчето на окото си видя, че двама от войниците реагират по-скоро на него самия, отколкото на шума.
Когато той постави ръката си върху револвера, те незабавно повдигнаха автоматите си.
Това, което бе привлякло вниманието на Брайс, бе някакво чукане. И един глас. И двете идваха от хладилното помещение от другата страна на месарската зона, което беше на не повече от пет метра почти срещу мястото, където се бяха струпали Брайс и другите. Дебелата изолирана врата на хладилното отделение притъпяваше валящите по нея удари, но те все пак се чуваха силно. Гласът също беше притъпен, думите неясни, ала Брайс сметна, че чува нечии викове за помощ.