— Някой е затворен там — каза Копърфилд.
— Не може да бъде — каза Брайс.
Намеси се Франк:
— Не може да бъде затворен, защото вратата се отваря и от двете страни.
Внезапно чукането и викането спряха.
Дрънчене.
Тракане на метал о метал.
Дръжката на широката, лъскава стоманена врата се повдигна нагоре, надолу, нагоре, надолу, нагоре…
Ключалката щракна. Вратата се отвори. Но само няколко сантиметра. После спря.
Охладеният въздух отвътре се втурна навън, смесвайки се с по-топлия въздух в магазина. По дължината на отворената врата се издигнаха мустачета ледена пара.
Макар в помещението зад вратата да светеше, Брайс не можеше да види нищо през тесния отвор. Въпреки това той знаеше как изглежда отделението за замразено месо. По време на издирването на Джейк Джонсън миналата нощ, Брайс бе влизал и търсил вътре. Това беше ледено клаустрофобично място без прозорци, около три и половина на четири и половина метра. Имаше още една врата — снабдена с две резета, — която се отваряше към пасажа за приемане на доставките от месо. Боядисан бетонен под. Изолирани бетонни стени. Луминисцентни лампи. Студен въздух, идващ от вентилационни отвори на три от стените, циркулираше около дебелите парчета говеждо, телешко и свинско месо, които висяха на монтирани в тавана куки.
Брайс не чуваше нищо освен усиленото в защитните костюми дишане на учените и войниците, дори то бе сподавено; някои от тях изглежда бяха спрели да дишат.
Тогава от хладилното отделение дойде стон на болка. Някакъв жалостен слаб глас викаше за помощ. Отеквайки от студените бетонни стени, носен от спираловидно издигащите се струи въздух, които излизаха от леко открехнатата врата, гласът бе немощен, изкривен от ехото и все пак узнаваем.
— Брайс… Тал…? Кой е там навън? Франк? Горди? Има ли някой навън? Може ли… някой… да ми помогне?
Това беше Джейк Джонсън.
Брайс, Джени, Тал и Франк стояха неподвижни и слушаха.
Копърфилд каза:
— Който и да е, той се нуждае силно от помощ.
— Брайс… моля ви… някой…
— Познаваш ли го? — попита Копърфилд. — Той вика твоето име — нали, шерифе?
Без да дочака отговора, генералът заповяда на двама от хората си — сержант Харкър и редник Паскали — да погледнат в хладилното помещение за месо.
— Чакайте! — каза Брайс. — Никой да не ходи там. Нека тези хладилни шкафове останат между нас и хладилното помещение докато не узнаем повече.
— Шерифе, макар и да имам намерение да си сътрудничим, доколкото е възможно, ти нямаш власт върху мен и хората ми.
— Брайс… аз съм… Джейк… За Бога, помогни ми. Счупих проклетия си крак.
— Джейк? — попита Копърфилд, хвърляйки бърз любопитен поглед към Брайс. — Значи този човек вътре е същият, за когото ти каза, че е отвлечен оттук миналата нощ?
— Някой… да ми помогне… Господи, с-студено е… т-толкова е с-с-студено.
— Звучи като него — съгласи се Брайс.
— Ето на! — каза Копърфилд. — Няма нищо загадъчно, в края на краищата. Той е бил тук през цялото време.
Брайс погледна генерала:
— Казах ти, че миналата нощ претърсихме навсякъде. Дори и в този проклет хладилник. Нямаше го там.
— Е добре, сега е там — каза генералът.
— Хей, вие вънка! С-студено ми е. Не м-м-мога да движа този… проклет крак!
Джени докосна ръката на Брайс:
— Нещо не е наред. Нещо не е наред.
Копърфилд каза:
— Шерифе, не можем да стоим тук и да оставим един ранен човек да страда.
— Ако Джейк действително е бил тук цяла нощ — каза Франк Отри, — досега да е измръзнал до смърт.
— Ако това е хладилно отделение за месо — каза Копърфилд, — тогава въздухът вътре не е леден, а само студен. Ако човекът е топло облечен, спокойно би могъл да оцелее толкова дълго.
— Но първо на първо как е попаднал вътре? — попита Франк. — Какво по дяволите е правил там?
— Той не беше там миналата нощ — каза нетърпеливо Тал.
Джейк Джонсън отново извика за помощ.
— Там е опасно — каза Брайс на Копърфилд. — Чувствам го. Моите хора го чувстват. Д-р Пейдж го чувства.
— А аз не — рече Копърфилд.
— Генерале, ти не си бил достатъчно дълго в Сноуфилд, за да разбереш, че трябва да очакваш най-неочакваното.
— Като например пеперуди с размери на орел?
Преглъщайки гнева си, Брайс каза:
— Ти не си бил тук достатъчно дълго, за да… ъ-ъ… нищо не е така, както изглежда.
Копърфилд го изучаваше скептично.
— Не ми се прави на загадъчен, шерифе.
В хладилното отделение Джейк Джонсън започна да вика. Хленчещите му молби бяха страшни за слушане. Той звучеше като изнемощял от болка и изпаднал в ужас старец. Изобщо не изглеждаше опасен.