— Трябва да помогнем на този човек — каза Копърфилд.
— Няма да рискувам хората си — каза Брайс. — Вече не.
Копърфилд отново заповяда на сержант Харкър и редник Паскали да огледат хладилното отделение. Макар и да личеше от поведението му, че не вижда някаква голяма опасност за въоръжени с автомати мъже, той им заповяда да действат предпазливо. Генералът продължаваше да вярва, че врагът е нещо малко като бактерия или молекула нервнопаралитичен газ.
Двамата войници закрачиха бързо покрай редиците с хладилници към вратата, от която се влизаше в помещението за обработка на месо.
Франк каза:
— Щом Джейк можа да открехне вратата, защо не я отвори напълно, за да го видим?
— Той вероятно е употребил последните си сили, за да отключи вратата — каза Копърфилд. — Та това личи от гласа му, за Бога. Пълно изтощение.
Харкър и Паскали преминаха вратата зад хладилниците.
Ръката на Брайс стисна здраво дръжката на револвера в кобура му.
Тал Уитмън каза:
— В това положение нещо хич не е наред, по дяволите. Ако това наистина е Джейк и ако той се нуждае от помощ, защо е чакал досега, за да отвори вратата?
— Единственият начин да разберем е да го попитаме — отвърна генералът.
— Не, искам да кажа, че този хладилник има и външен вход — рече Тал. — Той е могъл да отвори вратата по-рано и да се провикне в пасажа. Както е тих градът, щяхме да го чуем по пътя си към Хилтоп.
— Може би досега е бил в безсъзнание — каза Копърфилд.
Харкър и Паскали се движеха покрай месарските маси и електрическия трион за месо.
Джейк Джонсън отново завика:
— Идва ли… някой? Идва ли… някой?
Джени понечи да повдигне ново възражение, обаче Брайс каза:
— Не говори!
— Докторе — каза Копърфилд, — можете ли наистина да очаквате от нас да пренебрегнем виковете на човека за помощ?
— Не, разбира се — отвърна Джени. — Обаче трябва да помислим за безопасен начин да погледнем вътре.
Клатейки глава, Копърфилд я прекъсна:
— Трябва да се погрижим за него незабавно. Чуйте го, докторе. Той е тежко ранен.
Джейк отново стенеше от болка.
Харкър се приближи до вратата на хладилното отделение за месо.
Паскали отстъпи малко назад и встрани, за да може да прикрива по-добре сержанта.
Мускулите на Брайс по гърба, раменете и врата се стегнаха от напрежение.
Харкър стигна вратата.
— Не — каза тихо Джени.
Вратата бе окачена така, че се отваряше навътре. Харкър посегна с дулото на автомата си и я бутна да се отвори напълно. Ледените панти изстъргаха и изскърцаха остро.
През Брайс премина тръпка.
Джейк не бе проснат пред вратата. Той изобщо не се виждаше.
Нищо не можеше да се види покрай сержанта, освен висящо говеждо месо: тъмно, нашарено със сланина, кърваво.
Харкър се поколеба…
(Не прави това! — помисли си Брайс.)
…и сетне хлътна вътре. Той пресече приведен прага, погледна наляво, завъртайки оръжието натам, сетне почти мигновено погледна надясно, обръщайки дулото.
Отдясно Харкър видя нещо. Той се изправи рязко от изненада и уплаха. Като се препъна припряно назад, той се удари о един говежди бут.
— По дяволите!
Харкър придружи вика си с къс автоматен откос. Брайс потрепна. Бумтежът бе оглушителен. Нещо бутна далечния край на вратата на хладилника и тя се затръшна.
Харкър хванат в капан с онова. С онова.
— Господи! — възкликна Брайс.
Без да губи време в заобикаляне, Брайс се покатери на високия до кръста хладилник пред себе си, стъпвайки върху пакети с швейцарско сирене Крафт и покрито с восък холандско сирене Гауда, и се прехвърли от другата страна, в месарската секция.
Чу се още един автоматен откос. Този път по-дълъг, може би до изпразване на пълнителя на оръжието.
Паскали се бореше неистово с дръжката на вратата на хладилника.
Брайс заобиколи месарските маси:
— Какво става?
Редник Паскали изглеждаше прекалено млад за войник — и много изплашен.
— Трябва да го измъкнем оттам! — каза Брайс.
— Не мога! Тая шибания не се отваря!
Вътре стрелбата бе спряла. Започнаха писъци.
Паскали извиваше отчаяно непреклонната дръжка.
Макар дебелата изолирана врата да притъпяваше писъците на Харкър, те въпреки това бяха силни и за кратки мигове дори се засилваха. Излизайки през вграденото в костюма на Паскали уоки-токи, агонизиращите вопли изглежда бяха оглушителни, защото редникът внезапно вдигна ръка на шлема си, сякаш опитвайки се да запуши уши.
Брайс бутна войника встрани и сграбчи дългата дръжка на вратата с две ръце. Ала тя не помръдваше ни нагоре, ни надолу.
В хладилника пронизващите звуци ту заглъхваха, ту се издигаха, ставайки по-силни, по-остри и по-ужасяващи.