— Оттеглете се, дявол да го вземе! — каза настоятелно Копърфилд. — Измъквайте се веднага. Веднага!
Били се сети за предупреждението на генерала непосредствено преди да слязат през люка: „Ако нещо се раздвижи там долу… дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“
Отначало подземният парад на животните бе потресаващ, ала не особено плашещ. Сега странната процесия стана изведнъж зловеща, дори заплашителна.
Ту-там между животните се виждаха змии. Десетки змии. Дълги черни смокове, плъзгащи се бързо с глави, вдигнати на една-две педи над пода на отводнителния канал. Имаше и гърмящи змии, чиито плоски дяволски глави стояха по-ниско от тези на по-дългите смокове, ала и те се движеха така бързо и извиващо се, тълпейки се със загадъчна цел към едно мрачно и не по-малко загадъчно местоназначение.
Въпреки че змиите обръщаха не по-голямо внимание на Веласкес и Пийк, отколкото кучетата и котките, тяхното появяване бързо извади Били от унесеността. Той мразеше змиите. Обърна се към посоката, от която бяха дошли и сръга Пийк:
— Давай. Мърдай. Да се махаме. Бегом!
Чу се нещо между писък, крясък и рев. Сърцето на Били заби като пневматичен чук. Звуците идваха от канала на Скайлайн роуд, от пътя към Ада. Били не посмя да погледне назад.
Това не беше нито човешки писък, нито животински звук и все пак беше безспорно вик на живо същество. Не можеше да има съмнение в грубите чувства на чуждото, смразяващо кръвта врещене. Това не бе писък на страх или болка. Това бе изблик на ярост, омраза и трескава жажда за кръв.
За щастие този злобен рев не идваше отблизо, а отдалече нагоре в планината, откъм горния край на канала на Скайлайн роуд. Звярът — или каквото бе това — още не беше до тях. Ала идваше бързо.
Рон Пийк се спусна назад към стълбата и Били го последва. Затруднени от обемистите си костюми, забавяни от извития под на тръбата, те тичаха залитайки. Въпреки че разстоянието не бе голямо, те напредваха подлудяващо бавно.
Нещото в тунела изкрещя отново.
По-близо.
Това бе едновременно и вой, и ръмжене, и рев, и бучене, и раздразнено врещене, един злобен звук, който пробождаше ушите на Били и забиваше студени метални шипове в сърцето му.
По-близо.
Ако Били Веласкес бе страхуващ се от Бога назаретянин или фанатичен християнин-фундаменталист, той щеше да знае кое животно може да издава такъв рев. Ако му бяха обяснили, че Нечестивия и Неговите безбожни слуги шестват по земята в телесни форми и търсят да завладеят лековерни души, той веднага щеше да разпознае този звяр. Той щеше да каже: „Това е Сатаната.“ Ехтящият през бетонните тунели рев бе наистина така ужасяващ.
И по-близо.
Приближавайки се.
Идвайки по-бързо.
Обаче Били бе католик. Съвременният католицизъм е склонен да омаловажи разказите за миришещите на сяра ями на Ада в полза на изтъкването на огромното милосърдие и безкрайното състрадание на Бога. Протестантите-фундаменталисти и екстремисти виждат ръката на Дявола във всичко, от телевизионните филми по романите на Джуди Блум до сутиена. Обаче католицизмът дърпа една по-спокойна, по-безгрижна струна. Римската църква даде сега на света неща като пеещи монахини и свещеници като Ендрю Грийли. Ето защо Били Веласкес, отгледан като католик, не свърза веднага свръхестествените сатанински сили със смразяващия рев на този непознат звяр — макар и да си бе спомнил така ясно онази стара история от комиксите за пътя към Ада. Били просто разбираше, че мучащото създание, което се приближаваше през червата на земята, е лошо същество. Много лошо същество.
И то се приближаваше. Все повече и повече.
Рон Пийк стигна стълбата, започна да се изкачва, изпусна фенерчето си, но не се опита да се върне за него.
Пийк действаше прекалено бавно и Били му викна:
— Размърдай си задника!
Писъкът на непознатото животно се бе превърнал в зловещ вой, който изпълни подземния лабиринт от тунели като воден поток. Били не можеше да чуе дори собственото си викане.
Пийк бе по средата на стълбата.
Вече имаше място за Били да почне да се изкачва. Той постави ръка на стълбата.
Кракът на Пийк се подхлъзна и се смъкна едно стъпало надолу.
Били изруга и махна ръката си.
Пронизителният призрачен вой се усили.
По-близо, по-близо.
Падналото фенерче на Пийк сочеше към канала на Скайлайн роуд, но Били не поглеждаше натам. Той гледаше само нагоре към слънчевата светлина. Ако погледнеше назад и видеше нещо отвратително, силите му щяха да го напуснат, той нямаше да бъде в състояние да се движи и то щеше да го хване, Божичко, да го хване.
Пийк се закатери отново. Този път краката му се задържаха на стъпалата.