Бетонният канал препредаваше вибрации, които Били чувстваше през подметките на ботушите си. Вибрациите бяха като от тежки, тромави и все пак бързи като светкавица стъпки.
Не поглеждай, не поглеждай!
Били сграбчи страните на стълбата и се закатери толкова бързо, колкото позволяваше напредването на Пийк. Едно стъпало. Две. Три.
Горе Пийк мина през люка и излезе на улицата.
Сега, когато Пийк го нямаше на пътя му, есенната слънчева светлина плисна върху Били Веласкес и това някак си приличаше на проникване на светлина през черковен прозорец — може би, защото изразяваше надеждата.
Били се намираше по средата на стълбата.
Ще се справиш, ще се справиш, със сигурност ще се справиш, казваше си той задъхано.
Какво пискане и виене, Господи, сякаш съм в центъра на циклон!
Още едно стъпало.
И още едно.
Защитният костюм му тежеше повече от всякога. Един тон. Като брониран костюм. Теглеше го надолу.
Сега Били се намираше във вертикалната тръба, излязъл от хоризонталния канал под улицата. Гледаше жадно нагоре към светлината и вперените в него лица и продължаваше да се движи.
Ще се справиш.
Главата му мина през люка.
Някой му подаде ръка. Самият Копърфилд.
Писъкът зад Били спря.
Той изкачи още едно стъпало, пусна едната си ръка от стълбата и посегна към генерала…
…ала нещо хвана крака му отдолу преди да успее да улови ръката на Копърфилд.
— Не!
Нещо го сграбчи, отскубна краката му от стълбата и го дръпна рязко. Пищейки — странно, Били се чу как пищи за майка си, — той падна надолу, блъскайки шлема си о стената на тръбата и после о едно стъпало, зашеметявайки се, удряйки лактите и коленете си, опитвайки се отчаяно, ала безуспешно да се хване за едно стъпало, рухвайки накрая в мощната прегръдка на нещо неописуемо, което го повлече назад към канала под Скайлайн роуд.
Той безуспешно се извиваше, риташе, удряше с юмруци. Държаха го здраво и го влачеха все по-надълбоко в каналите.
В идващата от люка светлина, после в бързо чезнещия лъч от изоставеното фенерче на Пийк, Били успя да зърне нещичко от съществото, което го бе сграбчило. Съвсем мъничко. Показващи се от сенките откъслеци, които после пак изчезваха в мрака. Това, което видя, бе достатъчно червата и пикочния му мехур да се изпуснат. То приличаше на гущер. Ала не бе гущер. Приличаше на насекомо. Ала не бе насекомо. То съскаше, мяукаше и ръмжеше. Влачейки Били, то захапа и разкъса костюма му. Имаше хлътнали челюсти и зъби. Господи Боже, Света Богородице и Йосифе — зъбите! Двойна редица от остри като бръснач шипове. То притежаваше нокти и беше огромно, очите му бяха опушено червени и с удължени зеници, черни като дъно на гроб. Вместо кожа имаше люспи и два рога, издаващи се от челото над злите очи, извити навън и нагоре и наточени като кинжали. Имаше по-скоро зурла, отколкото нос — зурла, от която се процеждаха лиги. Имаше раздвоен език, който ту излизаше, ту се прибираше обратно зад смъртоносните зъби, и нещо приличащо на жило на оса или може би на шип.
То завлече Били Веласкес в канала под Скайлайн роуд. Той забиваше нокти в бетона, опитвайки се отчаяно да се задържи, но само съдра пръстите и дланите на ръкавиците си. Почувства по ръцете си студения подземен въздух и осъзна, че сега може да бъде заразен, ала това бе най-малката му тревога.
Влачеше го към биещото сърце на мрака. Спря и разкъса костюма му, строши шлема и надникна през плексигласовото стъкло. Стремеше се към него, сякаш той бе вкусна ядка в твърда черупка.
Способността на Били да разсъждава разумно бе намаляла, ала той се мъчеше да съобразява, опитваше се да разбере. Първо на първо, изглеждаше му, че това е праисторическо създание, нещо на милиони години, което някак си е пропаднало през някакво изкривяване на времето в отводнителните канали. Обаче това беше лудост. Той почувства как го обхваща звънлив, пронизителен, лудешки кикот и осъзна, че ако не се удържи, ще бъде загубен. Звярът бе откъснал по-голямата част от защитния костюм. То беше сега върху него, притискайки го силно — едно студено и хлъзгаво същество, което сякаш пулсираше и някак си се изменяше, докосвайки се до Били. Задъхвайки се и ридаейки, Били внезапно си спомни една илюстрация в един стар катехизис. Рисунка на демон. Точно това беше. Да, точно това. Рогата. Тъмният раздвоен език. Червените очи. Един издигнал се от Ада демон. И тогава Били си помисли: Не, не, това също е лудост! И докато тези мисли препускаха през мозъка му, ненаситното създание го разголи и почти разкъса на парчета шлема му. Той почувства в неизменния мрак как зурлата напъва душейки през половините на разбития шлем към лицето му, усети мърдащия се език върху устата и носа си и една слаба, но отблъскваща миризма, която му бе съвсем непозната. Звярът дълбаеше в корема и бедрата му и Били почувства как го разяжда странен и ужасно болезнен огън; киселинен огън. Той се гърчеше, извиваше, опъваше, свиваше — безрезултатно. Били чуваше собствените си викове на ужас и болка: „Това е Дявола, това е Дявола!“ Осъзна, че е викал и пищял почти непрекъснато откак го откъснаха от стълбата. Сега, не можещ повече да говори от този огън без пламък, който изгаряше дробовете му и кипеше в гърлото му, той се молеше в беззвучна монотонна песен, отблъсквайки страха и смъртта и ужасното чувство за нищожност и безполезност: Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, чуй молбата ми… чуй молбата ми, Света Богородице, моли се за мен… моли се, моли се за мен, Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, застъпи се за мен и…