Никой не му отговори.
Той разбра какво се е случило със сержант Харкър.
Гейлън Копърфилд обичаше и познаваше добре дивата природа на Северна Америка. За едни от най-интересните същества той считаше някои видове паяци. Тези умни инженери изграждаха дълбоко тръбовидно гнездо в земята с шарнирен капак отгоре. Капакът се съчетаваше така съвършено с почвата, че насекомите минаваха покрай него, без да усетят опасността отдолу и биваха внезапно отнасяни в гнездото, издърпвани надолу и поглъщани. Ненадейността на това бе ужасяваща и пленителна. В един миг плячката се намираше там, над отвора, и в следващия миг вече я нямаше, сякаш никога не е била там.
Изчезването на ефрейтор Веласкес бе така внезапно, сякаш бе стъпил върху капак на паешка дупка.
Изчезнал.
Хората на Копърфилд вече бяха изнервени от изчезването на Харкър и изплашени от кошмарния вой, който спря непосредствено преди Веласкес да бъде издърпан. Когато ефрейторът бе отнесен, всички те отстъпиха объркано назад, страхувайки се, че нещо ще изскочи от люка.
Копърфилд, който бе посегнал към Веласкес, когато отвлякоха войника, отскочи назад. После се смрази в нерешителност. Това не бе типично за него. Никога преди това не се бе оказвал нерешителен в кризисен момент.
Веласкес пищеше през вграденото в костюма радио.
Разбивайки леда, който бе приковал ставите му, Копърфилд отиде до люка и погледна надолу. Фенерчето на Пийк лежеше на пода на канала. Обаче нямаше нищо друго. Никаква следа от Веласкес.
Копърфилд се поколеба.
Ефрейторът продължаваше да пищи.
Да изпрати ли долу още хора след нещастника?
Не. Това щеше да бъде самоубийствена мисия. Не трябва да забравя за Харкър. Загубите трябва вече да спрат.
Обаче, за Бога, пищенето бе ужасно. Не така страшно като онова на Харкър. Онези писъци бяха рожба на остра болка, тези — на смъртен ужас. Не така болезнени, може би, и все пак доста болезнени. По-болезнени от всичко, което Копърфилд бе чувал на бойното поле.
Измежду писъците имаше думи, изречени с експлозивно задъхване. Ефрейторът правеше отчаяни опити да обясни на хората горе — и може би на себе си — какво вижда:
— …гущер…
— …насекомо…
— …дракон…
— …праисторически…
— …демон…
И накрая, едновременно с физическа болка и душевно страдание в гласа, ефрейторът извика:
— Това е Дявола, това е Дявола!
След това писъците станаха така болезнени, както на Харкър. Но поне не продължиха толкова дълго.
Когато настъпи тишина, Копърфилд плъзна люка на мястото му. Поради силовия кабел металната плоча не прилегна плътно и единият й край бе повдигнат нагоре, обаче покриваше по-голямата част от дупката.
Генералът разположи двама души на тротоара, на три метра от входа за канала и им заповяда да стрелят по всичко, което излезе оттам.
Тъй като автоматът не бе помогнал на Харкър, Копърфилд и още няколко души събраха всичко необходимо за приготвяне на „коктейли Молотов“. Взеха няколко бутилки вино от магазина за напитки Брукхартс на Вейл лейн, изпразниха ги, сложиха на дъното на всяка три сантиметра сапун на прах, напълниха ги с бензин и запушиха гърлата им с парцалени фитили.
Дали огънят щеше да успее там, където куршумите се бяха провалили?
Какво се бе случило с Харкър?
Какво се бе случило с Веласкес?
Какво ще се случи с мен? — питаше се Копърфилд.
Първата от двете подвижни лаборатории струваше повече от три милиона долара и Министерството на отбраната считаше, че тя си заслужава парите.
Лабораторията бе едно чудо на технологичната микроминиатюризация. Първо, компютърът — основаващ се на три изчислителни машини Интел 432; 690 000 транзистора, натъпкани в само девет силиконови чипа — заемаше място не повече от два куфара и въпреки това представляваше сложна система, способна да извършва комплексни медицински анализи. Фактически системата бе по-съвършена — с по-големи логически възможности и памет — от тези в повечето лаборатории по патология на най-добрите университетски болници.