— А Сноуфилд? — попита момичето. — Такава ли е работата? Да не се е приземило нещо от… там?
Аркхъм погледна неспокойно към майор Айли. Айли се окашля: звукът, препредаден от крякащата кутия на гърдите му, беше дрънчащ, машинен:
— Твърде рано е да се правят каквито и да било заключения. Ние наистина вярваме, че има една малка вероятност първият контакт между човек и извънземно да бъде свързан с опасност от биологично заразяване. Ето защо имаме споразумение за обмен на информация с проекта на Копърфилд. Едно необяснимо избухване на непозната болест може да свидетелства за извънземно присъствие.
— Обаче ако си имаме работа с извънземно създание — изтъкна Брайс, — то изглежда страхотно свирепо за същество с „по-висш“ разум.
— Същото си помислих и аз — рече Джени.
Айли вдигна вежди:
— Това е общоприетата представа: понятието, че извънземните са се научили как да живеят в пълна хармония помежду си и с други биологични видове. Ала както казва старата песен… това не е задължително. Все пак хората са значително по-напред в развитието си от горилите, обаче като вид ние определено сме по-войнолюбиви от най-агресивните горили.
— Може би един ден ние ще се срещнем с някоя доброжелателна чужда раса, която ще ни научи как да живеем в мир — каза Айли. — Може би те ще ни дадат знанията и технологиите, с които да разрешим земните си проблеми и стигнем звездите. Може би.
— Обаче не можем да отхвърлим другата възможност — каза мрачно Аркхъм.
26
ЛОНДОН, АНГЛИЯ
Когато в Сноуфилд бе единадесет часът понеделник сутринта, в Лондон бе седем часът понеделник вечерта.
Отвратителният дъждовен ден бе преминал в отвратително мокра вечер. Дъждовни капки удряха по прозореца на миниатюрната кухня в двустайната мансарда на Тимоти Флайт.
Професорът стоеше пред една дъска за рязане и си приготвяше сандвич.
След прекрасната закуска с шампанско за сметка на Бърт Сандлър, Тимоти не огладня за обяд. Прескочи също така и следобедния чай.
Днес се беше срещал с двама студенти. Даваше частни уроци на единия по анализ на йероглифи, а на другия — по латински език. Преситен от закуската, той едва не заспа по време на двата урока. Какво неудобство. Но тъй като учениците плащаха и без това малко, те трудно биха могли да се оплакват, че той веднъж е заспал по средата на урока.
Докато слагаше по едно резенче шунка и швейцарско сирене върху намазания с горчица хляб, той чу звъна на телефона долу в коридора. Не помисли, че е за него. Рядко му се обаждаха.
Но след няколко секунди на вратата се почука. Беше младият индиец, който живееше под наем в една стая на първия етаж. Със силен акцент обясни на Тимоти, че го търсят. И то спешно.
— Спешно ли? Кой? — попита Тимоти, докато слизаха по стълбите. — Каза ли някакво име?
— Санд-леер — отвърна индиецът.
Сандлър? Бърт Сандлър?
След закуската те се бяха споразумели за ново издание на „Древният враг“, прередактирано така, че да привлече обикновения читател. След оригиналната публикация на книгата, почти преди седемнадесет години, Тимоти бе получил няколко предложения да популяризира теорията си за масовите изчезвания в миналото, но бе отхвърлил тази идея; той знаеше, че една популяризирана версия на „Древния враг“ щеше да е още един довод в ръцете на онези, които толкова несправедливо го обвиняваха в търсене на сензации, шарлатанство и печелене на пари. Сега обаче годините на нищета го бяха направили по-податлив към тази идея. Появата на Сандлър и неговото предложение за договор идваха точно тогава, когато прогресиращото обедняване на Тимоти бе достигнало критичен стадий; това беше истинско чудо. Тази сутрин се бяха споразумели за аванс (срещу хонорара) от петнадесет хиляди долара. При текущия обменен курс това правеше малко повече от осем хиляди лири стерлинги. Не беше цяло състояние, но означаваше повече пари, отколкото Тимоти бе виждал от много дълго време и в момента това му се струваше несметно богатство.
Докато слизаше по тясното стълбище към предното антре, където се намираше телефонът, на една малка масичка под евтиното копие на грозна картина, Тимоти се питаше дали Сандлър не се обажда да се измъкне от споразумението.
Сърцето на професора започна силно да бие с почти болезнена сила.