Йордан Йовков
Друг свят
Както беше се поприпекъл на слънце, на Илия Дочкин не му се ставаше, макар че беше дошло време да позаобиколи към Темелковия хан. Не му се ставаше, защото на неговите години всяко ставане беше мъчно. Най-после той се реши, изправи се, постоя като изтръпнал, докато попремине болката в старите му колена, и тръгна. Зачука патерицата, но стъпките му едва се чуваха.
Между Дочкин и Темелко ханджията имаше отколешно приятелство — Дочкин беше стар хергеледжия, а Темелко беше джамбазин. И двамата разбираха от коне. Повече разбираше, може би, Темелко. В неговите ръце и най-пусталата кранта ставаше хат, болният кон оздравяваше, поне докато го продаде, а тежкият и мързелив ставаше бръз и припрян като хала. Как? — Много просто. Върху гърба на коня Темелко хвърляше някой хасър и след това започваше да бухти по него с тояга. Под хасъра изплашеният кон скача, бъхти се, лудее тъй, че когато Темелко го изкара на пазара, още върви като попарен, а очите му гледат на четири.
Изкуството на Темелко отиваше дотам, че той можеше да изправя дори ушите на клепоухи коне; ако ли пък ушите бяха големи, можеше да ги поизрязва и да ги прави по-малки. А като вземеше печена ябълка или печен картоф още горещ и го натиснеше върху челото на някой кон, на това място след време израстваха бели косми и ставаше звезда. Можеше конят да е краден — не винаги Темелко работеше с чисти хора, — но с тая звезда, поподстриган и постъкмен от Темелка, не можеше да го познае вече никой.
Такъв майстор беше Темелко. Но нямаше сърце и на конете гледаше само като на стока, от която можеше да спечели или да изгуби. В яхърите те влизаха и излизаха, както пътниците преспиваха в хана му и си отиваха. А конят иска да го имаш, да му се радваш. И трябва да знаеш как да отидеш към него. Може да е и най-лудият кон, но щом го потупаш по шията, потъркаш го по челото и му дъхнеш в ноздрите, става кротък като агне и ако щеш — мини под него. И още много неща, които може да знае само онзи, който не е купувал и продавал коне, а дето се казва, е расъл между тях. Тъй си мислеше Дочкин из пътя и тъй като тия мисли го вълнуваха, гледаше право в земята и често-често подрусваше глава.
Като стигна в хана, Дочкин видя, че Темелко стои под навеса и гледа един кон. Загрижен беше Темелко, умислен. Преди няколко деня беше купил той тая кобила и ето че се беше разболяла. „Колко съм ги церил, и нея ще изцеря“ — беше му се похвалил той вчера.
— Е, как е, Темелко? — попита Дочкин. — Мина ли й?
— Все тъй. Дявол знае що й е. Не е човек да каже ки…
— Чуй ма, Темелко… уж си доктор я! Разбираш…
Темелко плю, но не отговори. И двамата се загледаха в кобилата. Такова хубаво добиче рядко беше попадало в ръцете на Темелка. Личеше си, че е от сой; тънки нозе, малка глава, прибрани уши. А виж само какви жили са набъбнали и лъкатушат под кожата й, и смятай какво сърце има. Но тая болест я стопи. Изпрегърбило се беше горкото животно, прибрало нозете си наблизо, потреперваше, сякаш го шибаше студена зимна лапавица.
— Темелко, я чуй ма — рече Дочкин, — да не е пък настинала? — Не е, не. Да беше настинка, знам аз. Настинка няма, на, гледай — и Темелко стисна кобилката под гушата, но животното не закашля. — Друго има тя, друго…
Дочкин внимателно гледаше кобилката. От време на време тя присвиваше уши и ги обръщаше назад — но това още нищо не значеше, защото тя се вслушваще в стъпките на Темелка. Но ето малките й уши се насочват напред, личи как тя цяла се превръща на слух и гледа, гледа… И тоя поглед, и тия очи смутиха Дочкина. Той не виждаше двете й очи, а едното — черно и светло, обкръжено с кървава ципа, под него тънки жилки. Нещо имаше в това око, нещо жално, човешко почти. Дочкин го разбра, но като че не се решаваше да го каже.
Той се приближи и отблизо погледна в очите на кобилката.
— В очите няма нищо — каза Темелко. — Очите й са здрави.
— Знам аз. Друго гледам.
— Е, какво има?
— Хъм, знам ли! Темелко, я чуй ма, тази кобилка не е тъдявашна, тази кобилка е отдалеч. Темелко махна с ръка и се засмя:
— И ти ако разбираш нещо!
Като се върна в къщи, Дочкин искаше да помисли за тая чудновата болест, но не можа. Не беше му дал бог леки старини. Имаше двама сина, единият, по-големият, беше добър. Цял ден чукаше — каруцарин беше, — той хранеше и къщата. Малкият не го биваше за нищо, пиеше. Ей сега беше си идвал, старата още кълнеше, двете снахи, всяка зела страната на своя мъж, се гледаха като квачки, подхвърляха си приказки. И — плесница на туй дете, плесница на онуй — цялата къща заприличва на ад.
Дочкин кипна. Имаше сила да дигне патерицата и да ги избие всичките, но се стърпя, скочи и излезе нанякъде, само да не гледа. „Да може да се махне човек — мислеше си той — и да иде далеч нейде, далеч!“…