— Здравей, Ребека. Как си? — Нелепо милото отношение увисна между нас. Очевидно нямах намерение да споделя, че въртя педалите редовно от пълно изтощение до самоубийствена умора. Не можех да призная, че съм така затънала в наркотична зависимост, че буквално съм изгубила представа за време, пространство и набавяне на нови запаси. Снощи, когато си легнах, имах половин шишенце перкосет — чудодейна находка в едно от скривалищата ми, което смятах за празно — а сега вече нямаше нищо в него. Самата аз не можех да определя как съм.
Вместо да отговарям, поставих ръка върху неговата. Той нито помръдна, нито обърна внимание на това. Усещането на ръката му под моята ме накара да изпитам изненадваща вълна от нежност към него. Чувството беше преходно и презрението ми се върна бързо.
— Марк, моите съболезнования за Саша. Исках да дойда по-скоро, но… Не знам защо не го направих. Май не знаех какво да кажа. Просто не мога да повярвам, че тя е мъртва. — Последните ми думи бяха единствената трохичка истина.
Той не каза нищо, а дрънкалата по „Фокс Нюз“ запълниха мълчанието с невероятни новини, които ми се сториха безкрайно далече от живота, в който се бях озовала. Дори не обърнах внимание на думите. Марк отпи дълга глътка от кристалната чаша и прочисти гърло.
— Тя е мъртва отдавна. Само че те още не ми позволяват да я погреба. Не и преди да приключат с разследването. Не съм имал представа колко време отнемат аутопсиите. Това не го показват по телевизията.
Той, изглежда, беше на нещо друго, освен скоч.
— Не съм си давал сметка колко зависех от нея, Ребека. Просто нямах представа колко много прави за мен, преди да изчезне. Знам, че не бях съвършен съпруг, но я обичах. Имах нужда от нея.
— Знам, че я обичаше много. Тя беше специална жена — продължих с лъжите аз.
Той изсумтя и се отпусна назад, огледа ме цялата и погледът му се задържа на гърдите ми.
— Моля те, Ребека. Престани с тия лайна, чак очите ти покафеняха от тях. Саша беше ненормална мръсница, която мислеше, че ти си позьорка, ако изобщо някога е мислила за теб.
Изрече острите думи завалено и разбрах, че не очаква отговор. После се загледа през прозореца. Видях огромен басейн и огнище, което ми заприлича на крематориум, преди да се усетя, че е грил. Марк, изглежда, се заплесна по красотата, която се бе ширнала пред него, но предполагам, че се беше отнесъл много далече от мястото, на което седяхме.
Огледах стаята за някакви следи от информацията и/или хапчетата, които ми трябваха. Тук обаче не се виждаха нито шишенца от лекарства, нито снимки от ексхумираното тяло на Саша. Знам, че последното беше нелогично, но очаквах да има предостатъчно от първото, също като бутилките алкохол, които бяха на една ръка разстояние.
Спрях да оглеждам, когато видях пистолет, поставен върху купчина неотворена поща досущ като смъртоносно преспапие. Фактът, че Марк притежава оръжие, нито ме шокира, нито ме изненада, но да го остави така небрежно и безотговорно говореше красноречиво за умственото му състояние.
Погледнах от пистолета „Глок“ към Марк и отново към тъмния метал и усетих как ме бодна искрена тревога за човека. Представих си го как седи в мрака нещастен и мръсен, непрекъснатият поток от лоши новини го залива, а до него количка с напитки, зареден пистолет и мъртва съпруга. За мен не остана и капка съмнение, че това е мъж, чиято съпруга е мъртва.
— Марк, добре ли си? Има ли кой да се грижи за теб? Нуждаеш ли се от нещо?
Той изви вежди и отново премести поглед към гърдите ми, а след това огледа одобрително тялото ми.
— Безработицата ти се е отразила добре, Ребека. — Преди да призная колко съм готова да се принизя заради онова, от което имам нужда, той отново погледна към водещия Ханити и изрусена хубавица с алена рокля с дълбоко деколте и устни в същия цвят. Заговори, без да ме поглежда:
— Знаеш ли, Ребека, когато новината за Саша се разчу, нито една от онези мазни гаднярки, които се въртяха около нея, не се поинтересува от мен. Не го направиха и отегчителните им съпрузи, които се преструваха и се наливаха с моя скоч и се лепваха за огромното ми удоволствие.