— Тогава нека да бъде Ана — каза той.
Ана дори не се усмихна. Просто въздъхна с облекчение.
Чичо ми отмести стола си назад и стана на крака.
— А с мен какво ще стане? — попитах аз неловко.
Те ме погледнаха, сякаш бяха забравили за съществуването ми.
— Какво да правя аз? Ако ме повика в леглото си? Да му откажа ли?
Чичо не можа да реши. Тогава почувствах превъзходството на Ана. Собственият ми чичо, главата на семейството и символ на висша власт в малкия ми свят, погледна Ана, за да чуе решението й.
— Тя не трябва да отказва — каза Ана. — Нали не искаме някоя уличница да се вмъкне в леглото му и да го забавлява. Мери ще си остане негова любовница през нощта, а през деня той ще е зает да се влюбва все по-дълбоко в мен. Но ти трябва да бъдеш скучна, Мери — скучна като съпруга.
— Не зная дали е по силите ми — отвърнах аз раздразнено.
Изкусителният гърлен смях на Ана огласи стаята.
— О, можеш и още как — каза тя, като се усмихна с крайчеца на устата си на чичо. — Можеш да бъдеш очарователно скучна, Мери. Не се подценявай.
Видях как чичо ни се опита да скрие усмивката си и кипнах от гняв. Джордж се наведе напред и аз почувствах как докосва успокояващо рамото ми, сякаш искаше да ми напомни, че няма мисъл да негодувам.
Ана повдигна въпросително вежда към чичо ми и той направи знак, че можем да се оттеглим. Тя ме поведе към нашата стая, а аз я следвах по петите — ставаше това, от което винаги се бях опасявала. Вървях със сведен поглед, докато не излязохме на слънце, минавайки покрай стрелбището. Тя оглеждаше градината и стръмните стъпаловидни тераси, водещи надолу към рова, зад който се простираше градецът и реката отвъд него. Джордж докосна ръката ми с пръсти, но аз почти не усещах допира му. Кипях от гняв, задето бях изместена от сестра си. Собственото ми семейство беше решило, че аз щях да съм никаквицата, а тя — съпругата.
— Е, значи аз ще стана кралица — каза тя замечтано.
— Аз ще бъда шурей на английския крал — каза Джордж, сякаш не му се вярваше.
— А аз каква ще съм? — процедих аз. Нямаше да съм фаворитката на краля, нямаше да съм в центъра на вниманието на кралския двор. Щях да изгубя мястото, към което се бях стремила от дванадесетгодишна. Аз щях да съм миналогодишната уличница.
— Ти ще бъдеш моята придворна дама — изчурулика Ана. — Ти ще си другата Болейн.
Никому не беше известно доколко кралицата бе наясно с надвисналата над нея беда. През тези пролетни дни, когато кардиналът обикаляше европейските университети в търсене на доказателства за вината на една напълно невинна жена, тя приличаше на кралица от лед и мрамор. Сякаш за да предизвика съдбата, кралицата започна работа над едно ново покривало за олтар, върху който вече работеше; изработката на двете покривала щеше да отнеме години и щеше да се наложи да работят всички придворни дами, за да бъдат завършени. Сякаш във всичко, което правеше, дори в бродерията й, личеше намерението й да живее и да умре като английска кралица. А какво друго й оставаше? В историята нямаше друга отхвърлена кралица.
Тя ме помоли да й помогна със синьото небе над ангелчетата. Бродерията се изпълняваше по произведение на флорентински художник и имаше много от елементите на новия стил — тела с пищни форми, отчасти скрити зад пернати ангелски криле; овчарите около люлката бяха с живи и изразителни лица. Когато човек гледаше творбата на художника, можеше да му се стори, че това не е картина — хората приличаха на живи. Радвах се, че нямаше аз да съм тази, която да минава по фините линии на по-дребните детайли. Дълго преди да приключим с небето, кардиналът щеше да е произнесъл присъдата си, папата щеше да е дал съгласието си и монахините от някой манастир щяха да превият гърбове над миниатюрните очертания и пернатите криле, докато ние, семейство Болейн, щяхме да затягаме примката около освободилия се крал. Тъкмо довършвах един дълъг ред от синьото копринено небе и се приближавах към светлината, идваща от тесния прозорец, когато мярнах кестенявата коса на брат си и видях, че той се беше затичал нагоре по стълбите, които минаваха покрай рова. Джордж изчезна в миг и ме зачовърка любопитството да узная накъде се е забързал.
— Какво има, лейди Кери? — долетя равнодушния глас на кралицата иззад гърба ми.
— Брат ми се е затичал към замъка — казах аз. — Може ли да отида да видя какво става, ваше величество?
— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Ако се е случило нещо важно, можете веднага да ми доложите, Мери.
Аз излязох от стаята с игла в ръка и се забързах надолу по каменните стълби към голямата зала. Джордж тъкмо беше влетял през вратата.