Кралицата притисна кокалчетата на ръцете си до устните си.
— Тихо! Тихо!
Чухме как някакви хора се суетят пред вратата, тя се озова обратно на стола си само с една крачка, отново взе големия гоблен в ръцете си, тежката й триъгълна шапчица се наклони над ръкоделието, а лицето й доби сериозно изражение. Тя ме погледна и ми кимна да се залавям за работа. Взех иглата и конеца, които бях носила през цялото това време със себе се, така че когато стражата отвори вратата, ние бродирахме усърдно и мълчаливо.
Беше самият крал, без никакви придружители. Той влезе, видя ме и се спря за малко, после пристъпи напред, сякаш беше доволен, че ще чуя какво има да каже на дългогодишната си съпруга.
— Научих, че племенникът ви е извършил най-скверно престъпление — каза той ядосано и настойчиво, без никакви предисловия.
Кралицата вдигна главата си.
— Ваше величество? — каза тя и се поклони.
— Както казах, извършил е най-скверно престъпление.
— Защо, какво е сторил?
— Войската му е пленила негово светейшество. Извършил е това богохулно деяние, което е грях срещу самия свети Петър.
Умореното й лице се смръщи леко.
— Сигурна съм, че ще освободи светия отец незабавно и той ще може да се върне към задълженията си. Защо му е да го задържа?
— Няма да го освободи, защото знае, че докато държи папата, всички ние сме му вързани в кърпа! Карлос знае, че ние сме безпомощни без него. Опитва се да властва над нас чрез властта, която упражнява върху папата!
Кралицата отново бе свела глава към бродерията си, но аз не можех да откъсна поглед от Хенри. Това съвсем не беше мъжът, когото аз познавах. Това не беше някой от обичайните му пристъпи на гняв. Той беше ядосан, но от него лъхаше хлад; днес аз го видях в цялата сила на тиранина, какъвто беше, откакто навърши осемнадесет години.
— Той е много амбициозен млад мъж — отвърна му тя мило. — Вие също бяхте такъв на неговата възраст, както добре помня.
— Аз не съм се опитвал да управлявам цяла Европа и да осуетявам плановете на тези, които са по-могъщи от мен! — каза той хапливо.
Тя го погледна и му дари една от неизменните си приятни и изпълнени с достойнство усмивки.
— Не сте — съгласи се тя. — Сякаш самото провидение го води, нали?
Чичо повели да се държим така, сякаш не сме претърпели поражение. Така че в покоите на Ана продължиха да звучат смях, закачки и музика, сякаш семейство Болейн не беше претърпяло неуспех и сякаш нищо лошо не ни се бе случило. Никой вече не ги наричаше мои покои, въпреки че някога те бяха дадени на мен и бяха обзаведени лично за мен. Точно както кралицата се беше превърнала в безплътен дух, така и аз се бях превърнала в сянка. Ана беше живяла с мен и беше спала на леглото ми, но сега тя се бе превърнала във водещата фигура, а аз бях само нейната сянка. Сега Ана беше тази, която заповядваше да се играят карти, тя заповядваше да донесат вино и тя беше тази, която се усмихваше доволно и самоуверено, щом кралят влезеше при нас.
Не можех да направя нищо друго, освен да се примиря с второто място и да се усмихвам. Кралят продължаваше да спи с мен нощем, но през деня принадлежеше само на Ана. За първи път за цялото това време, когато бях негова любовница, аз наистина започвах да се чувствам като уличница — и не друг, а собствената ми сестра ме поставяше в това положение.
Кралицата, която биваше сама през повечето време, продължи да работи по покривалото за олтара, прекарваше часове на молитвения стол, и най-сетне постоянно се срещаше с изповедника си, Джон Фишър, епископа на Рочестър. Той прекарваше дълги часове с кралицата и когато излизаше от покоите й, беше умълчан и мрачен. Често гледахме как той слизаше по каменната пътека към лодката си и се присмивахме на бавната му походка. Епископът вървеше с наведена глава, сякаш натежала от мисли.
— Нейните грехове сигурно могат да се сравняват само с тези на самия дявол — отбеляза Ана. Всички слушаха, в очакване на шегата.
— И защо? — попита Джордж.
— Защото се изповядва часове наред всеки Божи ден — възкликна Ана. — Господ знае в какво толкова е съгрешила тази жена, след като трябва да се изповядва по-дълго, отколкото трае вечерята ми!
Всички се разсмяха угоднически, а Ана плесна с ръце и нареди да засвири музика. Двойките се наредиха за танци. Аз останах на прозореца, загледана в отдалечаващия се от замъка и кралицата епископ, и се зачудих какво ли, наистина, обсъждаха толкова време с кралицата. Дали тя знаеше какви точно са плановете на краля? Дали беше възможно тя да се надява да обърне църквата, самата английска църква, срещу него?