Проврях се покрай танцьорите и се отправих към покоите на кралицата. Както винаги в последно време, там беше съвсем тихо; през отворените прозорци на покоите й не долиташе музика, затворени бяха и дверите, които някога бяха винаги отворени за посетители. Аз ги отворих и влязох.
Приемната й бе пуста. Покривалото беше там, където го беше оставила, простряно на няколко табуретки. Небето беше готово само наполовина — то никога нямаше да бъде довършено, ако нямаше достатъчно помощници. Чудех се как е възможно да шие в единия край на небето, гледайки ярдовете плат пред нея, над които никой не работеше. Камината беше угаснала и в стаята беше студено. За момент ме обхванаха наистина лоши предчувствия. През главата ми премина нова мисъл — ами ако беше отведена? Това беше налудничава мисъл; нима някой можеше да арестува кралица? И къде можеше да бъде отведена една кралица? Но за миг повярвах, че в изблик на гняв Хенри бе отказал да чака и минута повече, и беше заповядал да я отведат оттук.
Тогава чух приглушен звук. Беше толкова жален, че аз го помислих за плач на дете. Той идваше от нейната стая.
Не се спрях за размисъл — в този отчаян зов имаше нещо, което би подействало всекиму. Отворих вратата и влязох.
Беше кралицата. Главата й беше заровена в разкошните завивки на ложето й, шапчицата й беше килната на една страна. Беше паднала на колене като за молитва, по бе захапала чаршафа, така че единственият звук, който тя можеше да издаде, беше този пронизителен стон. Кралят беше застанал зад нея, с ръце на хълбоците си, и напомняше на палача, застанал на моравата в Тауър. Когато чу, че вратата се открехна, той се обърна, но не реагира по никакъв начин. Лицето му беше сурово и безизразно, той явно не беше на себе си.
— И трябва да знаете, че този брак беше всъщност незаконен; той трябва и ще бъде анулиран.
Кралицата надигна разплаканото си лице от леглото.
— Ние имахме разрешението на папата.
— Папата не може да върви против Божията воля — настоя Хенри.
— Това не е Божията воля… — прошепна тя.
— Не спорете с мен, милейди — прекъсна я Хенри. Явно се боеше от нейния ум. — Трябва да разберете, че вече няма да бъдете моя съпруга и кралица. Ще трябва да се оттеглите.
Тя извърна обляното си в сълзи лице към него.
— Не мога да се оттегля — каза тя. — Дори такова да беше собственото ми желание. Аз съм ваша жена и кралица. И нищо не може да попречи на това. Нищо не може да го промени.
Той се упъти към вратата, обзет от нежелание да гледа мъката й.
— Казах ви го, за да го научите лично от мен — каза той на прага. — Не можете да се оплачете, че не съм бил честен с вас. Казвам ви и така ще бъде.
— Обичах ви толкова години! — извика тя след него. — Вие ме направихте жена. Кажете ми, какво направих, с какво ви обидих? Направила ли съм някога нещо, с което да предизвикам недоволството ви?
Хенри вече излизаше и аз се притиснах към стената, за да му направя път, но той спря, когато чу последния й въпрос, и се обърна за миг.
— Трябваше да ми родите син — каза той направо. — Вие не го направихте.
— Опитах! Господ ми е свидетел, Хенри! Опитах! Родих ви син, а това, че той не оживя, не е по моя вина.
Мъката в гласа й го развълнува, но той продължи:
— Трябваше да ми дадете син — повтори той. — Трябва да имам син за престола на Англия, Катерина. Знаете го.
Лицето й беше сурово.
— Трябва да се примирите с Божията воля.
— Сам Бог ми подсказа този ход — кресна Хенри. — Сам Господ ми каза, че трябва да се освободя от този греховен брак и започна на чисто. Ако го направя, ще имам син. Зная го, Катерина. А вие…
— Да? — отвърна тя така бързо — така, както собствената й сива хрътка хукваше по следа, внезапно окуражена. — А с мен какво ще стане? Манастир ли ме чака? Старост? Смърт? Аз съм испанска принцеса и кралица на Англия. Какво ще ми предложите в замяна на това?
— Такава е волята Божия — повтори той.
Тя се разсмя на тези думи така диво, както преди това беше плакала.
— Господ повелява да изоставите законната си жена и да се ожените за някоя друга? За някаква уличница? Или за сестрата на вашата уличница?
Аз замръзнах на мястото си, но Хенри вече тръгваше, избутвайки ме от вратата.
— Такава е волята ми и волята Господня! — извика той от приемната, последвано от затръшването на вратата.
Аз тихомълком заотстъпвах назад, в отчаяното си желание да не разбере, че съм я видяла разплакана — аз, която тя беше нарекла негова уличница. Ала тя вдигна лице от дланите си и изрече простичко: