— Помогнете ми, Мери.
Аз мълчаливо се приближих. За първи път по време на седемгодишното ни познанство я чувах да моли за помощ. Тя протегна ръка, за да й помогна да се изправи и тогава забелязах, че едва се държи на краката си. Очите й бяха зачервени от плач.
— Имате нужда от почивка, ваше величество — казах аз.
— Не мога да почивам — отвърна тя. — Помогнете ми да отида до своя молитвен стол и ми подайте броеницата.
— Ваше величество…
— Мери — изхриптя тя с глас, пресипнал от ужасния плач с натъпкания в устата чаршаф. — Той ще ме съсипе, ще обезнаследи дъщеря ни, ще разори страната и ще прати безсмъртната си душа в ада. Трябва да се моля за него, за себе си и за страната. А след това трябва да пиша на племенника си.
— Ваше величество, никога няма да допуснат писмото да стигне до него.
— Имам начини, по които да му го пратя.
— Не пишете нищо, което после може да ви навреди.
В гласа ми прозвучаха нотки на страх и това я накара да се сепне. След това тя се усмихна машинално и горчиво.
— Защо? — попита тя. — Нима смятате, че може да стане по-лошо от това, което вече е? Никой не може да ме обвини в измяна, аз съм английската кралица, аз представлявам самата Англия. Той не може да се разведе с мен, защото съм съпруга на краля. Тази пролет той е изгубил ума си, но до есента ще се поправи. Остава ми само да преживея някак това лято.
— Лятото на Болейн — казах аз, като си спомних за Ана.
— Лятото на Болейн — повтори тя. — Не е възможно да продължи повече от един сезон.
Тя сграбчи кадифената възглавничка на молитвения стол в старческите си ръце, изпъстрени с петънца, и аз разбрах, че е оглушала за всичко на този свят. Беше близо до своя Бог. Аз излязох тихо, затваряйки вратата след себе си.
Джордж беше застанал в ъгъла на приемната стая на кралицата, спотайвайки се като убиец.
— Чичо те вика — изрече той кратко.
— Джордж, не мога да ида. Извини ме по някакъв начин пред него.
— Хайде.
Аз пристъпих към снопа слънчеви лъчи, които струяха през отворения прозорец и примигнах срещу блясъка на ослепителното слънце. От вън долиташе нечие пеене и безгрижния смях на Ана.
— Моля те, Джордж, кажи му, че не си ме намерил.
— Той разбра, че си при кралицата. Заповядано ми е да чакам, докато не излезеш. Когато и да стане това.
Аз поклатих глава.
— Не мога да я предам.
Джордж се озова до мен само с три бързи крачки, хвана ме за лакътя и ме повлече към вратата. Тръгнахме толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него и докато слизахме надолу, обувките едва не се изхлузиха от краката ми от бързане — той ме влачеше, стиснал ме здраво като в менгеме.
— От кое семейство си? — процеди той през зъби.
— От Болейн.
— Какъв е родът ти?
— Хауърд.
— Кой е твоят дом?
— Хевър и Рочфорд.
— Кое е твоето кралство?
— Англия.
— Кой е твоят крал?
— Хенри.
— Тогава им служи. В същия този ред. Някъде да съм споменал случайно кралицата — испанка?
— Не.
— Запомни това.
Опитах да се съпротивлявам на неговата решителност.
— Джордж!
— Всеки ден аз жертвам своите желания в името на семейството — каза той с приглушен глас, в който имаше нещо диво. — Всеки ден се разкъсвам да обслужвам ту едната си сестра, ту другата и своднича на краля. Всеки ден се отричам от собствените си страсти, от собствените си желания. Отричам се даже от душата си! Превръщам живота си в тайна за самия себе си. А сега идвай.
Той ме бутна да вляза в чичовите покои, без дори да почука на вратата. Чичо стоеше пред писалищната маса, сноп слънчеви лъчи падаха върху книжата му, а на масата пред него стоеше китка ранни пролетни рози. На влизане той ме стрелна с поглед и веднага долови тежкото ми дишане и тъгата по лицето ми.
— Бих желал да узная какво се случи между краля и кралицата — заяви той без излишни приказки. — Една прислужница ми съобщи, че сте там с тях.
Аз кимнах.
— Чух я да плаче и влязох.
— Тя е плакала? — попита той невярващо.
Аз кимнах.
— Разкажете ми.
За миг аз запазих мълчание.
Той ме погледна още веднъж и в пронизващите му втренчени очи видях цял един свят, в който той беше господарят.
— Хайде, разказвайте — подкани ме той отново.
— Кралят й заяви, че се опитва да анулира брака им, защото той е невалиден.
— А тя?
— Тя го обвини за Ана и той не отрече.
В очите на чичо ми блесна дивашка радост.
— Какво правеше, когато я оставихте?