Когато тя ставаше и отиваше да прекара времето си с краля, аз и Уилям оставахме заедно. Ние се срещахме почти като непознати и той ме ухажваше. Това беше най-странното, най-простичкото и мило нещо, което един отчужден съпруг можеше да направи за отсъствалата си досега съпруга. Той ми пращаше малки букетчета цветя, понякога вейки зелени листенца и тис с розови плодчета. Подари ми малка позлатена гривна. Пишеше за мен прекрасни стихотворения, в които възпяваше сивите ми очи, светлите ми коси и ме молеше за благоволението ми, сякаш бях дамата на сърцето му. Когато заповядвах да доведат коня ми, за да изляза на езда с Ана, намирах по някоя бележчица, затъкната в коженото стреме. Когато вечер отмятах завивките да си легна до Ана, откривах сладки бонбони, завити в златисти хартийки. Той ме засипваше с малки подаръчета и бележки, и винаги, когато се срещахме по кралските празненства, на стрелбището или гледахме тенис на корт, той се навеждаше на ухото ми и прошепваше с половин уста:
— Хайде в покоите ми, моя съпруго.
Започвах да се кикотя, все едно не бях неговата дългогодишна съпруга, а новата му любовница; отделях се от тълпата, а след няколко минути той също се измъкваше, за да се срещнем насаме в неговата спалня в западната част на замъка Гринич. Тогава той ме вземаше в прегръдките си и казваше възхитително и обещаващо:
— Имаме на разположение само един миг, любима моя, не повече от час: ето защо ще ви дам всичко от себе си.
Той ме слагаше да легна, развързваше пристегнатия ми корсаж, целуваше гърдите, милваше корема ми и ми доставяше удоволствие по всевъзможен начин, докато не започвах да стена в прилив на щастие:
— О, Уилям! О, любов моя! Вие сте най-добрият, най-добрият, най-добрият сред добрите.
И тогава с усмивката на мъж, комуто се възхищават, той свършваше в мен и се отпускаше на рамото ми, въздишайки трепетно.
Правех това от страст, примесена с една малка частица пресметливост. Ако Ана се провалеше, и повлечеше след себе си семейство Болейн, аз щях да бъда на сигурно място, имайки до себе си любящ съпруг с хубаво имение в Норфолк, титла и богатство. Освен това децата носеха неговото име и той можеше да ги вземе при себе си, когато пожелае. Бях готова да заявя и на дявола, че е най-добрия, несъмнено най-добрия, само да не ме отделя от децата ми.
На коледното тържество Ана грееше от щастие. Тя танцуваше така, сякаш имаше намерение да танцува ден и нощ, без нищо да е в състояние да я спре. Играеше със залагания, сякаш можеше да си позволи да загуби цялото богатство на една кралица. Имаше споразумение с мен и с Джордж, по-късно, щом останехме сами, ние веднага връщахме парите. Ала загубеше ли от краля, спестените й с труд пари влизаха в кралския джоб и тя никога вече не ги виждаше. А тя трябваше да губи, когато играеше с него: той не можеше да понася някой друг да печели.
Той я отрупваше с подаръци и с почести, канеше я на всеки танц. Тя беше коронованата кралица на всеки бал. Но Катерина все така заемаше мястото си начело на трапезата и се усмихваше на Ана така, сякаш тя й оказваше тази чест и сякаш Ана беше нейна пълноправна представителка, избрана по собствената й воля. Принцеса Мери, дребничката, бледа принцеса, седнала до майка си, също се усмихваше на Ана, сякаш пъргавата претендентка за престола я забавляваше безкрайно.
— Господи, как я мразя — каза Ана една вечер като се събличаше. — Това същество с лице като месечина е истинско отражение на тях двамата.
Поколебах се. Нямаше смисъл да се спори с Ана. Мери се беше превърнала в рядко красива девойка, с лице, по което силният характер и решителността се четяха така ясно, че у наблюдателя не оставаше и капка съмнение, че тя е дъщеря на майка си до мозъка на костите. Когато погледът й шареше из залата, тя ни гледаше така, сякаш виждаше право през нас, все едно, че не бяхме нищо повече от прозрачно венецианско стъкло и единственото, което я интересуваше, беше да види какво има зад него. Не личеше да ревнува от нас по някакъв начин, нито да ни счита за съпернички, борещи се за вниманието на баща й, или дори че заплашваме да изместим майка й от мястото й. Тя ни възприемаше като две леки жени, толкова незначителни, че едва ли заслужавахме милостивият вятър да ни духне и отнесе.
Тя беше духовито момиче, макар и само единайсетгодишна, но способна да се ползва от играта на думите и да се шегува на английски, френски, испански или латински. Ана имаше бърз ум и беше начетена, но нямаше образованието, което тази малка принцеса беше получила, и това също подклаждаше завистта й. Освен това девойката беше наследила присъствието на духа, което имаше и майка й. Независимо дали Ана щеше някога да стане кралица или не, тя беше родена и израсла с амбицията да се бори за сигурност и привилегии. Принцеса Мери беше родена с права, за които ние само можехме да мечтаем. Тя имаше самообладание, на каквото никоя от нас не можеше да се научи. Притежаваше грация, породена от чувството й за сигурност относно мястото, което й беше отредено на този свят. Разбира се, че Ана щеше да я ненавижда.