— Боже Господи, какво семейство сме само — каза той с почуда. — Господи, в какво сме се превърнали?
— Важното е накъде вървим — каза тя сурово.
Джордж срещна погледа й и кимна, като човек, който дава клетва.
— Да — въздъхна той. — Няма да забравя.
— Ще забравиш за любовта си — договори се тя. — И никога вече няма да споменаваш името му.
Той отново кимна примирено.
— И ще запомниш, че няма по-важно нещо от това да се добера до трона.
— Ще запомня.
Усетих, че потръпвам и пуснах кръста й. Нещо в този нашепнат обет ми прозвуча не като вричане пред Ана, а като обещание към дявола.
— Не говорете така.
Те и двамата впериха в мен тъмните си Болейнови очи — двете лица с дълги, прави носове, малки усти и нахално стиснати устни.
— Едва ли си заслужава човек да живее такъв живот — казах аз, като се опитах да ги разведря.
Никой не се усмихна в отговор.
— Заслужава си — отвърна Ана лаконично.
Лятото на 1528
Ана танцуваше, яздеше, пееше, залагаше на карти, возеше се по реката, ходеше на пикници и участваше в игрите, които организираха, сякаш нямаше грижи на този свят. Но от ден на ден тя все повече бледнееше. Сенките под очите й ставаха все по-тъмни и започна да използва пудра, за да ги прикрива. Аз стягах връзките на корсажа й все по-леко и по-леко, колкото повече отслабваше, а след това трябваше да слагаме подплънки на гърдите й, за да изглеждат закръглени като преди. Докато пристягах корсажа й, погледите ни се срещнаха в огледалото. Целият й вид издаваше, че тя действително е по-голямата сестра. Тя изглеждаше по-стара от мен с години.
— Толкова съм уморена — прошепна тя.
Дори устните й бяха бледи.
— Нали те предупреждавах — отвърнах аз без никакво съчувствие.
— Ти щеше да поемеш по същия път, стига да притежаваше необходимите ум и красота, за да го задържиш.
Аз се наведох напред, така че лицето ми да бъде близо до нейното и да може тя да огледа розовите ми бузи, блесналите ми очи и хубавия цвят на лицето, който нямаше нищо общо с нейния безжизнен вид.
— Не съм толкова умна и хубава ли? — повторих аз.
Тя се извърна към леглото.
— Лягам да си почина — каза тя мрачно. — Можеш да се махнеш.
Сложих я да легне, след което изтичах надолу по каменното стълбище и излязох в градината. Денят беше прекрасен, беше топло и слънцето светеше ярко, проблясвайки по водната повърхност. Малките лодки, които се носеха по реката, ту се доближаваха към по-големите кораби, ту се отдалечаваха от тях, очаквайки прилива, за да отплават в открито море. Откъм реката подухваше лек ветрец, който довяваше в добре поддържаната градина мириса на сол и приключения. Видях, че съпругът ми се разхожда с няколко други мъже по една от по-долните тераси и му помахах с ръка.
Той веднага помоли да го извинят, дойде при мен, стъпи с един крак на най-долното стъпало на стълбището и ме погледна.
— Как се чувствате, лейди Кери? Както забелязвам, днес сте по-хубава от всякога.
— Как сте вие, сър Уилям?
— Добре съм. Къде са Ана и кралят?
— Тя е в стаята си. А кралят излезе на езда.
— Значи сте свободна?
— Като птичка.
Той ми се усмихна потайно и двусмислено.
— Ще ми позволите ли да се насладя на компанията ви? Ще се разходим ли?
Аз слязох при него, наслаждавайки се на погледа, който ми отправи.
— Разбира се.
Той придърпа ръката ми на лакътя си, тръгнахме по долната тераса и той забави ход, наклони се към ухото ми и прошепна:
— Съпруго моя, вие сте най-изкусителното създание! Обещайте ми, че разходката ни няма да продължи прекалено дълго.
Аз се опитах да си придам сериозно изражение, но не се стърпях и се разсмях.
— На всички, които ме видяха да излизам в градината, ще стане ясно, че не съм стояла в нея и една минутка.
— Да, но в случая става въпрос за това да се подчинявате на волята на съпруга си — забеляза той убедително. — А какво по-прекрасно качество у една съпруга?
— Ако ми заповядате, може — предложих аз.
— Точно така — каза той решително. — Изрично ви заповядвам.
Аз погалих кожата на жакета му с опакото на ръката си.
— Тогава какво друго ми остава, освен да се подчиня?
— Отлично — той се обърна и ме поведе към една от градинските вратички и в мига, в който тя се затвори, ме притисна в обятията си и ме целуна, после ме поведе към спалнята си, където правихме любов цял следобед, докато Ана, най-голямата щастливка от семейство Болейнови, фаворитката Болейн, лежеше болна на моминското си ложе.