Той ми се усмихна вяло.
— Аз също си мисля за това, съпруго моя — каза той нежно, ала зъбите му все така потракваха. — И ако известно време ме няма в двора, нали ще се грижите добре за себе си и за децата?
— Разбира се — отвърнах. — Но нали ще се върнете веднага, щом се почувствате по-добре?
— Веднага, щом оздравея, се връщам — обеща той. — А вие отидете в Хевър с децата.
— Не зная дали биха ме пуснали да замина.
— Заминете още днес — посъветва ме той. — Когато се разбере колко народ се е разболял, ще настане истинска суматоха. Това ще е наистина лошо, любов моя. В града положението е много тежко. Хенри ще побегне като див заек, помнете думите ми. Никой няма да ви потърси поне седмица, а в провинцията ще бъдете на сигурно място при децата. Намерете Джордж и го помолете да ви заведе. А сега тръгвайте.
Аз се поколебах за миг, изкушена да се подчиня.
— Мери, може това да са последните ми думи към вас и те не биха могли да бъдат по-сериозни. Отидете в Хевър и се грижете за децата, преди целият двор да бъде покосен от болестта. Ще бъде наистина печално, ако болестта им отнеме и майка, и баща.
— Но какво искате да кажете? Нали няма да умрете?
Той успя да се усмихне.
— Разбира се, че не. Но ще съм по-щастлив, връщайки се вкъщи, като знам, че вие сте в безопасност. Намерете Джордж и му кажете, че аз нареждам вие да заминете и нека той се погрижи за вас и ви изпрати.
Аз пристъпих в стаята.
— Не се приближавайте повече! — сопна се той. — Просто тръгвайте!
Тонът му беше груб, така че аз се завъртях на токчето си и излязох от стаята малко нацупено и леко блъснах вратата, за да му дам да разбере, че съм обидена.
Това беше последния път, когато го видях жив.
Джордж и аз бяхме прекарали малко повече от седмица в Хевър, когато Ана пристигна с много малка свита в открита кола. Когато пристигна, тя беше полумъртва от умора, ала нито аз, нито Джордж имахме смелостта да се грижим лично за нея. Една знахарка от Единбридж дойде и я отведе в стаята на кулата, а после поръча огромни количества храна и вино, за поне част от които се надявахме, че действително стигат до Ана. В цялата страна хората бяха или болни, или обхванати от ужаса, че могат да се разболеят. Две от слугините отидоха в близките селца да се грижат за свои роднини, ала и двете умряха. Болестта беше от най-страшните, и ние двамата с Джордж се събуждахме сутрин облени в пот от ужас, а през остатъка от деня се питахме дали и на нас не ни е съдено да умрем.
При първите вести за заразата кралят напусна замъка и се отправи към Хънсдън. Това само по себе си, беше лошо за Болейнови. В кралския двор цареше пълен хаос, а над страната витаеше смъртта. И което беше по-лошото за нас: кралица Катерина беше добре, както и принцеса Мери, и те двете пътуваха цяло лято с краля, и сякаш с Божията благословия останаха недокоснати от вълната на заразата.
Ана се бореше за живота си така, както се беше борила за краля — една дълга и изнурителна битка, в която тя вложи цялата си решителност да устои на всякакви несгоди. Пристигаха любовни писма от краля, писани в Хънсдън, Титънхенгър и Амптхил, в които той й препоръчваше най-различни билета и се кълнеше, че не я е забравил и че още я обича. Ала разбира се, делото по развода нямаше как да се придвижва, след като никой не работеше, и дори самият кардинал беше на легло. Той беше почти забравен, така че кралицата беше до краля, а дъщеря им, малката остроумна принцеса, беше техният най-добър компаньон и най-голямо развлечение. Всичко беше някак в застой през лятото и чувството, че времето лети, което гнетеше Ана, както и отчаянието й, не значеха нищо за мъжа, чийто най-голям страх беше заразата, и който в същото време се радваше на доброто здраве, с което като по чудо бе благословен и бе избавен от ужаса на болестта, обхванал всичко.
Но семейство Болейн имаше късмет, защото по благоволението на съдбата болестта не дойде в Хевър. Децата и аз бяхме на сигурно място сред зелените поля и морави. Получих писмо от майката на Уилям, в което ми съобщаваше, че той се беше добрал до дома си, точно каквато е била волята му — преди да го постигне смъртта. Писмото беше кратко и студено. В края му тя ме поздравяваше, че отново съм свободна жена; сякаш си въобразяваше, че брачните окови са ме спирали особено в миналото.
Аз прочетох писмото, седнала на любимия си стол, с поглед, зареян към рова и в каменните стени на замъка. Мислех за мъжа, когото бях направила рогоносец, и който се беше превърнал впоследствие в такъв възхитителен съпруг и любовник. Знаех, че така и не му бях дала това, което наистина заслужаваше. Той се беше оженил за дете, след това бе изоставен от девойка, а когато се върнах при него като жена, целувките ми винаги бяха имали привкус на пресметливост.