Беше твърдо решена да го открие веднага след като настъпеха по-хладните месеци и щом болестта й съвсем отшумеше. Надявах се в суматохата и покрай опитите на Ана да се добере до престола, да ме забравят съвсем.
— Ще трябва да се върнеш с мен — заяви Ана с тон, нетърпящ възражение.
Бяхме седнали на любимото си място до рова на замъка. Ана беше на каменната скамейка, а Джордж се беше изтегнал на моравата пред нея. Аз седях на тревата, облегната на скамейката и гледах как децата ми пляскат във водата. Въпреки че водата край брега беше плитка, не смеех да откъсна поглед от тях.
— Мери! — отекна острия глас на Ана.
— Чух те — отвърнах й, без да обръщам глава.
— Погледни ме!
Аз я погледнах.
— Трябва да се върнеш с мен, защото не мога да се справя сама.
— Не разбирам какво ти пречи…
— Аз пък разбирам — каза Джордж. — В леглото й трябва да има близък човек, на когото да има доверие. Когато затвори вратата зад гърба си, трябва да е сигурна, че после няма да разказват на кралицата как тя е плакала, или да докладват на краля, че е вбесена. Тя излиза на сцена през всеки ден от живота си и се нуждае от трупа пътуващи актьори за помощните роли. Тя трябва да е обградена от хора, които познава, и които познават нея. Трябва от време на време да си почива от маскарада.
— Да — каза Ана изненадана. — Точно така стоят нещата. Откъде знаеш?
— Защото Франсис Уестън е мой приятел — каза Джордж искрено. — А аз имам нужда от някого, на когото не съм брат, син или съпруг.
— Нито пък любовник — напомних аз.
Той поклати глава.
— Просто приятел. Но знам защо Ана се нуждае от теб — по същите причини, поради които аз самият имам нужда от него.
— Е, аз пък се нуждая от децата си — продължих да упорствам. — А Ана се справя достатъчно добре и без мен.
— Моля те като сестра — нещо в тона й ме накара да я погледна по-внимателно. Болестта беше стопила част от нейната арогантност и за момент гласът й прозвуча така, сякаш наистина се нуждаеше от сестринска грижа. Бавно, много бавно, с движение, което не беше типично за нея, тя протегна ръката си към мен.
— Мери… не мога да успея сама — прошепна тя. — Последният опит едва не ме уби. Знаех, че нещо в мен щеше да се прекърши, ако бях продължила напред. А сега трябва да се върна обратно в кралския двор, и всичко това да започне отначало.
— Не можеш ли да задържиш краля с по-малко усилия?
Тя се облегна назад и затвори очи. За миг тя не изглеждаше като най-решителната и блестяща млада дама от блестящ кралски двор. Приличаше на изплашена девойка, видяла дълбините на собствените страхове.
— Не. Единственият начин, който ми е известен, е да се стремя да съм винаги най-добрата.
Протегнах ръка, докоснах нейната и почувствах как пръстите й се вкопчват в моята.
— Ще дойда и ще ти помогна.
— Добре — промълви тя. — Знаеш ли, имам нужда от теб. Бъди до мен, Мери.
В двора играта отново беше променила правилата си. Папата, уморен от непрестанните искания от страна на Англия, изпращаше в Лондон един италиански теолог кардинал Кампеджо — който да разреши напълно и окончателно въпроса с кралския брак. Кралицата далеч не изглеждаше обезпокоена от подобно развитие на събитията и дори сякаш го приветстваше. Кожата й блестеше от лятното слънце, тя беше щастлива от прекараното край съпруга си време. Не беше трудна задача да разведри краля, който беше изпаднал в ужас от набезите на болестта. Те умуваха заедно над причините за болестта, над мерки, с които да я предотвратят и съчиняваха специални молитви, които нареждаха да бъдат четени във всяка английска църква. Заедно се бяха тревожили за здравето на поданиците в страната, която толкова дълго бяха управлявали. Ана, въпреки че никога не избледняваше достатъчно от мислите на краля, беше изгубила част от ореола си, бидейки просто една от многото болни. За пореден път кралицата се беше превърнала в негов единствен, постоянен и сигурен съветник в този страшен свят.
Аз забелязах промяната в нея, веднага щом се върна в покоите си в замъка. Тя беше облечена в нова рокля от виненочервено кадифе, което й отиваше на тена. Тя не младееше — никога вече нямаше да има вид на млада жена; ала имаше горда осанка, каквато Ана никога нямаше да придобие.
Тя приветства Ана и мен с вяла, насмешлива усмивка. Осведоми се как са децата ми и за здравето на Ана. И ако през главата й беше минавала мисълта, че ако сестра ми изчезне от белия свят заради болестта, същият този свят би се превърнал в едно по-приятно място, то по лицето й не се изписа и сянка от подобна мисъл. Официално ние все още бяхме нейни придворни дами — независимо, че приемната и частните стаи, които ни бяха дали, бяха почти с размерите на покоите на самата кралица. Придворните дами подтичваха от нейните покои към нашите, както и към приемната на краля. Желязната дисциплина на кралския двор се беше разхлабила и във въздуха витаеше чувството, че можеше да се случи какво ли не. Кралят и кралицата запазиха помежду си тон на кротка учтивост. Папският легат беше тръгнал на път от Рим, но оттогава бе минало доста време. Наистина, Ана се беше върнала в двора, но кралят беше прекарал едно щастливо лято без нея, и вероятно това бе охладило малко страстите му.