Косицата на Хенри беше мека като патешки пух. Той имаше дълги златисти къдри, които падаха на масури чак до раменете му и обрамчваха умното му личице. Нямаше на света майка, която да ги отреже без сълзи на очите — той си беше моето момченце. Не исках той да се разделя с къдричките си и с бебешката си закръгленост; не исках да се промени и начинът, по който протягаше ръчички да го взема, нито пък неумелите крачки на пълничките му крачета.
Той, разбира се, гореше от желание всичко това да му се случи и искаше меч, както и собствено пони. Той искаше да отиде също като Джордж във френския двор и да се научи да се бие. Искаше да отиде на поход, да научи изкуството на дуелирането, както и да порасне колкото се може по-бързо, докато моето единствено желание беше да го държа на ръце и да си остане малък.
Уилям Стафорд ни намери на любимото ни място — на каменната скамейка, гледаща към рова на замъка. Хенри беше тичал наоколо цяла сутрин и сега по всичко личеше, че му се спи, бе се сгушил в прегръдките ми и протегнал палец към устата си. Катерина топеше голите си крачета в реката.
Той веднага видя сълзите в очите ми, поколеба се и с тих глас, за да не събуди момченцето, каза:
— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но исках да ви кажа, че незабавно се връщаме в Лондон и ако желаете, можем да занесем нещо там.
— В кухнята има малко плодове и зеленчуци за майка ми.
Той кимна и пак се поколеба, явно не можеше да реши какво да прави.
— Простете — каза той неловко. — Но виждам, че нещо ви е разстроило. Мога ли да направя нещо за вас? Вашият чичо ви повери на грижите ми. Мой дълг е да знам дали някой не ви е обидил.
Това ме накара да се разсмея.
— Не. Цялата работа е там, че Хенри трябва да започне да носи панталони, а аз толкова обичах да го виждам като малко момченце. Не искам нито той, нито малката ми Катерина да порастват. Ако имах съпруг, той щеше да отведе малкия Хенри и да отреже къдрите му, без да ме пита. А сега аз трябва да го направя сама.
— Тъгувате ли по съпруга си? — попита гой с любопитство.
— Малко — зачудих се колко ли знае Стафорд за брака ми, който едва ли можеше да се нарече истински брак. — Не прекарвахме много време заедно — това бяха най-откровените думи, с които можех да му отговоря, като при това запазя благоприличие; ала от кимването му не можах да преценя дали ме е разбрал или не.
— Имам предвид сега — каза той и ми даде да разбера, че го бях взела за по-глупав, отколкото всъщност беше. — Когато вече нямате благоволението на краля. Сега бихте могли да се надявате на друго дете от съпруга си, нали? И да започнете отначало?
Аз се поколебах.
— Предполагам — не горях от желание да разисквам бъдещето си с един обикновен благородник от свитата на чичо ми: ако се вярваше на слуховете — дори човек от простолюдието, ако пък трябва да загърбим учтивостта — най-обикновен авантюрист.
— Все пак това не е много удобно положение за жена като вас — млада, само двадесет и двегодишна, с две малки деца. Целият живот е пред вас, а той е обречен на живота на сестра ви. Вие сте в сянката й. Вие, която някога бяхте фаворитка.
Това беше толкова нерадостно и точно описание на досегашния ми живот, че аз едва не се задавих при мисълта за бъдещето, за което ми говореше.
— Такова е положението на жените — казах аз в пристъп на откровеност. — Не става въпрос за собствен избор, мога да ви уверя. Жените са само играчка на съдбата. Ако съпругът ми беше жив, щяха да го обсипят с почести. Брат ми е лорд, баща ми е граф, а аз щях да съм облагодетелствана от неговото издигане. Но и в сегашното си положение, бидейки Болейн и Хауърд, не съм останала съвсем без пукната пара. Имам добри шансове.
— Вие сте авантюристка — каза той. — Точно като мен. Или поне бихте могли да бъдете. Докато семейството ви е заето със съдбата на Ана, а нейната съдба е доста неясна, вие можете да уредите собственото си бъдеще. Можете да направите своя избор. За момента те са забравили да ви контролират. Сега е времето да бъдете свободна.
Аз наострих уши.
— Затова ли не сте женен? В името на свободата?
Той ми се усмихна и белите му зъби блеснаха на мургавото лице.