— О, да — каза той. — Никому не дължа живота си, нямам задължения към никоя жена. Аз съм от хората на чичо ви, нося ливреята на семейството му, но не се чувствам негов слуга. Роден съм свободен англичанин и вървя по избрания от мен път.
— Вие сте мъж — отвърнах аз. — За една жена е по-различно.
— Да — съгласи се той. — Освен ако тя не се омъжи за мен. Тогава бихме могли да следваме заедно избрания от нас път.
Засмях се тихо и придърпах малкия Хенри близо до себе си.
— Обаче ако се ожените против волята на господаря си или не поискате благословията на родителите й, вие ще бъдете принуден да следвате този ваш път с малкото пари, които ще трябва с труд да пестите.
Стафорд изобщо не се смути.
— Хората започват и с по-малко. Мисля, че бих предпочел да се оженя за такава, която да рискува и да повери живота си на грижите, които аз съм готов да положа за нея, отколкото да позволя баща й да ме върже с договор и със зестра.
— И какво ще получи тя?
Той ме погледна право в очите.
— Любовта ми.
— И в името на това си заслужава тя да скъса със семейството си? С вашия господар? С рода си?
Той погледна към оръдейните кули, където лястовичките си правеха гнезда от кал.
— Бих желал да имам жена, волна като птичка. Аз искам жена, която е дошла при мен от любов, която иска любовта ми, и която не се вълнува от нищо друго освен от самия мен.
— Тогава ще се ожените за глупачка — казах остро.
Той се обърна към мен и ми се усмихна.
— Ето защо не съм срещнал още жена, която да пожелая — каза той. — Не искам в един момент глупаците да се окажат двама.
Аз кимнах. Струваше ми се, че аз имах известно надмощие в разговора, но той си остана недовършен.
— Надявам се да остана неомъжена за известно време — казах аз. Но това прозвуча неубедително и на мен самата.
— Аз се надявам на същото — каза той със странно изражение. — Сбогом, лейди Кери — той се поклони тъкмо когато се канех да тръгвам. — И съм сигурен, че ще разберете, че момченцето ви ще си остане вашето малко момченце, независимо дали е обуто с дълги или с къси панталонки — каза той мило. — Аз обичах майка си до последния й ден на белия свят, Бог да я прости, и винаги си останах нейното малко момченце — независимо от това колко бях пораснал и колко труден беше станал характерът ми.
Оказа се, че не е трябвало да приемам с тревога подрязването на къдриците на Хенри. Когато тях ги нямаше, аз можех да видя по-ясно изящно закръглената му главичка, уязвимото му и нежно вратле. Той вече не приличаше на бебе, а на най-прекрасното малко момченце на света. Аз обичах да слагам дланта си на главичката му и да чувствам топлината му. В дрехите си на голям той приличаше на истински принц и против волята си аз започнах да мисля, че един ден той можеше да заеме английския трон. Той беше син на краля и бе осиновен от жената, която вероятно щеше да получи титлата кралица на Англия. Но най-важно от всичко беше, че той не преставаше да бъде момченцето с най-хубавите златни къдри, което бях виждала, с вид на истински принц. Той заставаше като баща си — с ръце на хълбоците, сякаш целия свят му принадлежеше. Беше най-доброто момченце, отзоваващо се доверчиво на майка си, подобно на сокол, чул зова на свирката. Това лято той беше истински сияйно дете и когато видях какво хубаво момче беше станал, аз престанах да тъжа, че вече не е някогашното бебе.
Ала разбирах, че искам и друго дете. Момчешката му красота за мен значеше, че аз бях изгубила мъничето си и се замислих какво ли би било да имам още едно дете, което да не е пионка в голямата игра за трона, а да бъде само мое. Замислих се какво ли би било да имам дете от мъж, който да ме обича и който да очаква детето, което щяхме да имаме заедно. Тази мисъл ме съпровождаше при завръщането ми в двора и ме правеше тиха и мрачна.
Уилям Стафорд дойде да ме придружи до замъка Ричмънд и настоя да тръгнем призори, за да могат конете да си починат на обяд. Целунах децата за сбогом и отидох в конюшните, където Стафорд ме качи на седлото. Бях се разплакала при сбогуването, и за мой срам една сълза капна на обърнатото му към мен лице. Той първо я избърса с върха на пръста си, но после, вместо да отрие ръката си в панталона, той доближи пръст до устните си и го облиза.
— Какво правите?
На лицето му веднага се появи виновно изражение.
— Не трябваше сълзата ви да пада на лицето ми.
— А вие не трябваше да я облизвате — избухнах аз в отговор.
Той не отговори, но и не се отдръпна веднага. После каза:
— На конете — извърна се и възседна коня си.
Свитата от неколцина души се заизнизва на излизане от замъка, а аз помахах на децата си, които бяха коленичили на прозореца на спалнята си и ме гледаха как заминавах.
Ние минавахме по подвижния мост, а копитата на конете ехтяха по дървеното покритие, и надолу по дългата виеща се пътека към края на парка. Уилям Стафорд пришпори коня си и се изравни с моя.
— Недейте да плачете — каза той рязко.
Аз го погледнах косо и ми се прииска да беше останал да язди с хората си.
— Не плача.
— Плачете — опроверга ме той. — А аз не мога да придружавам плачеща жена по целия път до Лондон.
— Аз не съм плачеща жена — казах с известно раздразнение. — Но никак не обичам да оставям децата си, знаейки, че няма да ги виждам цяла година. Една година! Струва ми се, че имам право да се понатъжа от раздялата си с тях.
— Нямате — продължи той да упорства. — И ще ви кажа защо. Казахте ми съвсем еднозначно, че една жена трябва да се подчинява на заповедите на семейството си. Вашето семейство ви нареди да напуснете децата си и дори да дадете едното от тях под опеката на сестра си. Да се възпротивите и да си върнете децата е по-разумно, отколкото да плачете. Ако обаче изберете да сте Болейн и Хауърд, то трябва да се подчинявате с удоволствие.
— Бих предпочела да яздя сама — казах аз студено.
Той веднага пришпори коня си и каза на мъжете пред мен да минат назад. Всички те минаха на шест крачки зад мен и аз яздих мълчаливо и самотно през целия път към Лондон, точно както бях пожелала.