Свитата от неколцина души се заизнизва на излизане от замъка, а аз помахах на децата си, които бяха коленичили на прозореца на спалнята си и ме гледаха как заминавах.
Ние минавахме по подвижния мост, а копитата на конете ехтяха по дървеното покритие, и надолу по дългата виеща се пътека към края на парка. Уилям Стафорд пришпори коня си и се изравни с моя.
— Недейте да плачете — каза той рязко.
Аз го погледнах косо и ми се прииска да беше останал да язди с хората си.
— Не плача.
— Плачете — опроверга ме той. — А аз не мога да придружавам плачеща жена по целия път до Лондон.
— Аз не съм плачеща жена — казах с известно раздразнение. — Но никак не обичам да оставям децата си, знаейки, че няма да ги виждам цяла година. Една година! Струва ми се, че имам право да се понатъжа от раздялата си с тях.
— Нямате — продължи той да упорства. — И ще ви кажа защо. Казахте ми съвсем еднозначно, че една жена трябва да се подчинява на заповедите на семейството си. Вашето семейство ви нареди да напуснете децата си и дори да дадете едното от тях под опеката на сестра си. Да се възпротивите и да си върнете децата е по-разумно, отколкото да плачете. Ако обаче изберете да сте Болейн и Хауърд, то трябва да се подчинявате с удоволствие.
— Бих предпочела да яздя сама — казах аз студено.
Той веднага пришпори коня си и каза на мъжете пред мен да минат назад. Всички те минаха на шест крачки зад мен и аз яздих мълчаливо и самотно през целия път към Лондон, точно както бях пожелала.
Есента на 1530
Дворът се разполагаше в Ричмънд, и Ана сияеше след щастливите летни мигове, прекарани с Хенри в провинцията. Бяха ходили всеки ден на езда, той й беше правил подарък след подарък — кога ново седло за ловния й кон, кога нов лък и стрели. Беше заповядал на седларя да й изработи хубаво дамско второ седло, за да може тя да сяда зад него, с ръце около кръста му и глава опряна на рамото му, за да могат да си шепнат, докато яздят. Където и да идеха, им се казваше, че страната им се възхищава и че всички гледат с добро око на плановете им. Навсякъде ги посрещаха с клетви за вярност, с поеми, маскени балове и с представления. От всеки дом ги обсипваха с цветя, ръсеха пътя им с треви и билки. Всички уверяваха Ана и Хенри многократно, че са ослепителна двойка с голямо бъдеще. Нищо лошо не бе възможно да се изпречи на пътя им.
Баща ми, който се беше върнал от Франция, реши да не казва нищо, с което да развали тази идилия.
— Ако те са щастливи заедно, тогава нека благодарим на Господа за това — отбеляза той пред чичо ми. Ние бяхме на терасата над реката и наблюдавахме Ана на стрелбището. Тя беше умел стрелец и имаше големи шансове да спечели наградата. Само една друга дама — лейди Елизабет Ферърс — можеше да победи сестра ми.
— Това би било приятна промяна — каза чичо кисело. — Тази ваша дъщеря има характера на дива котка.
Баща ми се засмя доволно.
— Прилича на майка си — отвърна той. — Всички момичета от семейство Хауърд подскачат само като ги погледнеш. Трябва да сте имали някои разправии със сестра си като деца.
Чичо Хауърд беше хладен и не окуражи твърде личната му забележка.
— Жената трябва да си знае мястото — каза той ледено.
Баща ми ме погледна и погледите ни се кръстосаха. Обичайните сцени на невъздържаност в семейство Хауърд бяха добре известни. Нямаше нищо странно. Чичо Хауърд открито поддържаше любовница от момента, в който жена му роди синове. Веднъж леля ми започна да се кълне, че не я имат за нищо повече от перачка, и те двамата могат вече да се любят само на мръсни чаршафи. Омразата помежду им беше нещо, за което често се говореше в двора, и беше истинско театрално представление, когато той я водеше на тържества в двора, където трябваше да си дават вид, че са двойка и да се явяват заедно в обществото. Той я държеше за върховете на пръстите, а тя извръщаше глава така, сякаш той не се беше къпал и сякаш дрехите му, както и самият той воняха.
— Не всички имаме вашата дарба да знаем как да се държим с жените — каза баща ми.
Чичо ми го стрелна изненадано. Той беше глава на семейството ни толкова дълго време, че беше привикнал на по-уважително отношение. Ала сега баща ми беше граф със свои собствени права, а дъщеря му, която в този момент пусна тетивата и запрати стрелата си точно в средата на мишената, можеше да стане кралица.
Ана се обърна и се усмихна на своя удар, а Хенри, неспособен да се държи на разстояние, скочи от стола си, отиде с бърза крачка на стрелбището, и я целуна по устните пред целия двор. Всички се усмихваха и заръкопляскаха, а лейди Елизабет прикри колкото можа разочарованието от загубата си пред фаворитката и получи от краля малък накит, докато Ана получи изящна златна шапчица с формата на коронка.