— Корона — каза баща ми, докато гледаше как кралят й я връчва.
С едно уверено и сластно движение, Ана смъкна шапчицата си и се изправи пред погледите на всички ни с тъмната си коса, спускаща се на гъсти бляскави къдри. Хенри пристъпи напред и сложи украшението на главата й. За миг се възцари абсолютна тишина.
Мълчанието беше разчупено от кралския шут. Той затанцува зад гърба му и занаднича отстрани към Ана.
— Ох, мистрес Ана! — извика той. — Целехте се на бика между рогата, ала поразихте бика между кра…
Хенри му се нахвърли, заливайки се от смях, и понечи да го удари, но шута успя да избяга. Придворните избухнаха също в смях, а Ана, с красивото си поруменяло лице и с коронката — трофей, засияла на фона на черните й коси, поклати глава, размаха заплашително пръст към него и смутена, зарови лице в рамото на Хенри.
Аз делях с Ана една спалня, намираща се в покоите, които заемаха второ по разкош място в двореца Ричмънд. Това не бяха покоите на кралицата, но бяха най-хубави след нейните. Изглежда имаше неписано правило, че Ана можеше да разполага с тях и да ги обзавежда също така богато като тези на кралицата и почти толкова богато, колкото кралските, но все още нямаше правото да обитава стаите на кралицата, въпреки че самата кралица никога не беше там. Постоянно трябваше да се нанасят поправки в досега установената етикеция, защото този двор не приличаше на никой от досегашните.
Ана се беше излегнала на богато украсеното легло, без да се притеснява, че ще измачка роклята си.
— Добре ли прекара лятото? — попита тя нехайно. — Здрави ли са децата?
— Да — отвърнах лаконично. Никога не й заговарях за сина си освен ако тя не ме питаше изрично. Беше изгубила правата си да бъде негова леля, след като насила беше взела майчинските права над него.
— Вие с чичо гледахте стрелбата — каза тя. — Какво каза той?
Аз се замислих.
— Нищо. Каза, че вие с краля изглеждате щастливи.
— Споменах му, че искам да видя Уолси разгромен. Той се е обърнал срещу мен. Подкрепя кралицата.
— Ана, той загуби длъжността си на канцлер, и пак не ти е достатъчно.
— Той е разменял писма с кралицата. Искам го мъртъв.
— Но той ти беше приятел.
Тя поклати глава.
— И двамата играехме някаква роля, за да удовлетворим краля. Уолси ми пращаше риба от развъдника си за пъстърва, а аз му пращах дребни подаръци. Ала аз и за миг не съм забравила как ми говореше за Хенри Пърси, както и той никога не забрави, че аз съм Болейн и че съм се издигнала сама, също като него. Той ме ревнуваше и аз ревнувах него. Станахме врагове от момента на завръщането ми от Франция. Той дори не ме виждаше. Не разбираше каква сила се крие в мен. И все още не разбира. Но пред лицето на смъртта ще разбере всичко. Ще получа живота му, така както получих неговия дом.
— Той е един старец. Изгубил е цялото си богатство и всички титли, на които се е радвал и с които се е гордял. Сега се оттегля в своята епархия в Йорк. Ако искаш да получиш възмездие, можеш просто да го оставиш да гние. Това е достатъчно отмъщение.
Ана поклати глава.
— Още не. Не и докато кралят още го уважава.
— Да не би кралят да е длъжен да не изпитва нищо към никого освен към теб? Дори към човека, който е бдял над него и го е ръководил като баща толкова години?
— Именно. Не трябва да изпитва нищо към никого освен към мен.
Аз се изненадах.
— Да не би в теб да е заговорила страстта към този мъж?
Тя се изсмя в лицето ми.
— Не. Обаче не искам да се вижда и да разговаря с никого освен с мен или с тези, на които мога да разчитам. А на кого мога да разчитам?
Аз поклатих глава.
— На теб — може би. На Джордж — винаги. На баща ни — обикновено да. На майка ни — понякога. На чичо Хауърд — само ако му изнася. На леля ни — определено не, откакто премина в лагера на Катерина. На херцога на Съфолк — може би, но не и на жена му Мери Тюдор, която не може да преживее, че се издигам така високо. На някой друг? Не. Това са всички. И може би още няколко мъже, които хранят нежни чувства към мен. Братовчед ми Франсис Брайън, вероятно и Франсис Уестън, заради приятелството си с Джордж. Сър Томас Уайът все още ме обича — тя мълчаливо отметна още един пръст, и ние двете знаехме, че това е Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, който категорично отказваше да стъпи в кралския двор, страдаше от нещастието си и живееше някъде на края на света с жената, за която бе оженен насила. — Десет — прошепна тя. — Десет души, които ми желаят доброто, а срещу тях е целият свят, който гори от нетърпение да ме види повалена на земята.