— Но кардиналът сега не може да ти направи нищо. Той е изгубил цялата си някогашна власт.
— Значи сега е моментът да бъде унищожен. Сега, когато е изгубил цялата си власт и е само един отвергнат от всички старец.
Интригата бе замислена от херцога на Съфолк и чичо Хауърд, но въпреки това в нея се забелязваше почеркът на Ана. Чичо ни разполагаше с писмо до папата като доказателство срещу Уолси, и Хенри, който беше благоразположен към стария си приятел и готов да го върне на някой висок пост, отново се обърна срещу него и заповяда да го арестуват.
Ана избра лорда, който беше изпратен да го арестува. Това беше последният удар, който тя нанесе на мъжа, който някога я беше нарекъл глупачка и голтачка. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд отиде в Йорк при Уолси и му съобщи, че е обвинен в измяна и че трябва да измине дългия път до Лондон не за да отседне в прекрасния си дворец Хамптън Корт, който сега принадлежеше на краля, нито в красивия си лондонски дом в Йорк Плейс, вече прекръстен на Уайтхол и принадлежащ на Ана; вместо това той щеше да измине пътя на изменниците до Тауър, където да дочака присъдата си, както се беше случило с много други преди него, извървели сетне краткото разстояние до ешафода.
Хенри Пърси вероятно е тържествувал, че му се отдава възможността да изпрати в ръцете на Ана човека, който някога ги беше разделил, а днес беше просто един изморен и отчаян болник. Хенри Пърси нямаше вина, че Уолси им се изплъзна, умирайки по пътя към Лондон, и единственото удовлетворение, което остана за Ана беше, че именно някогашният й любим съобщи на човека, който ги раздели, че е настанал часът на нейното отмъщение.
Коледата на 1530
Кралицата посрещна двора в Гринич за Коледа, а Ана даде пиршество, което съперничеше на нейното, в някогашния дом на покойния кардинал. Общоизвестна тайна беше, че след като вечеряше с кралицата, както му е редът, кралят тихомълком се измъкваше, заповядваше да приготвят кралската баржа и да го закарат до стълбите на Уайтхол, където сядаше да вечеря повторно с Ана. Понякога си избираше неколцина придворни, сред които бях аз, вземаше ги със себе си и ние прекарвахме една изпълнена с веселие нощ по реката, загърнати в топли дрехи, които ни предпазваха от лютия нощен вятър. Звездите блестяха над нас, докато ние гребяхме обратно към дома, по път, който често биваше окъпан от светлината на грейналата луна.
Отново бях една от придворните дами на кралицата и бях поразена от промяната, която наблюдавах в нея. Когато вдигаше глава и се усмихнеше на Хенри, тя не можеше да извика онези радостни искрици, които преди светеха в очите й. Той й ги беше отнел, и вероятно завинаги. Тя все още притежаваше онова смълчано достойнство, все още имаше самоувереността на испанска принцеса и английска кралица, но вече никога лицето й нямаше да бъде озарявано от блясъка на жена, уверена в любовта на съпруга си.
Един ден ние стояхме заедно пред камината в покоите й, а покривалото за олтара се стелеше от едната страна на огнището до другата. Аз бродирах все още недовършеното синьо небе, а тя — нещо необичайно за нея — беше оставила синьото и се беше захванала с друг цвят. Помислих си, че сигурно наистина беше уморена, за да остави нещо недовършено. По принцип беше жена, която упорстваше и постигаше целта си на всяка цена.
— Видяхте ли децата си това лято? — попита тя.
— Да, ваше величество — казах аз. — Катерина вече носи дълга рокля, учи френски и латински, а къдриците на Хенри са подрязани.
— Ще ги пратите ли във френския кралски двор?
Не можах да скрия тревогата, която ме обзе.
— Във всеки случай още е рано. Те са много малки.
Тя ми се усмихна.
— Лейди Кери, знаете, че тук не става въпрос за това колко са малки или колко са ви скъпи. Трябва да научат задълженията си. Както сте ги научили вие и както съм ги научила аз.
Аз сведох глава.
— Знам, че сте права — прошепнах аз.
— Жената трябва да знае задълженията си, за да може да ги изпълнява и да живее, заемайки мястото, което Бог й е отредил — каза кралицата.
Знаех, че има предвид сестра ми, която не беше на мястото, което Бог бе решил да й отреди, а вместо това си беше извоювала разкош и бе променила обстоятелствата, с помощта на красотата и ума си — положение, което сега поддържаше упорито.
На вратата се почука и един от слугите на чичо се появи на вратата.
— Портокали, подарък от херцогинята на Норфолк — каза той. — И бележка към тях.