— Тя ми е сестра — възразих аз бурно.
— А аз съм вашата кралица — каза тя с леден глас.
Дъските по пода започнаха да убиват на коленете ми, но аз не исках да помръдна.
— Тя държи сина ми в ръцете си — казах аз. — А кралят е на нейно разположение, достатъчно е само да го повика с пръст.
— Вървете си — повтори кралицата. — Коледните празници скоро ще свършат и ние няма да се срещнем до Великден. Скоро папата ще вземе решение и когато оповести, че кралят е длъжен да зачете мен и брака ни, тогава сестра ви ще направи своя следващ ход. Какво смятате, че трябва да очаквам? Обвинение в предателство? А може би отрова в чинията?
— Тя не би го направила — прошепнах аз.
— Разбира се, че би го направила — каза кралицата унило. — А вие бихте й помогнали. Вървете си, лейди Кери, не искам да ви виждам до Великден.
Изправих се и заотстъпвах назад, а на вратата й се поклоних дълбоко — толкова дълбоко, както бих се поклонила и на император. Постарах се да не види лицето ми, което беше мокро от сълзи. Поклоних се засрамено, излязох от стаята й, затворих вратата и я оставих сама, зареяла поглед навън, към замръзналата градина, където придворните, сред смях и закачки, се готвеха да отплават надолу по реката, за да окажат почит на нейния враг.
Тъй като половината двор отсъстваше, в градината беше тихо. Пъхнах ръцете си дълбоко в подплатените с кожа ръкави и тръгнах надолу към реката със сведена глава и премръзнали, мокри от сълзите бузи. Внезапно видях пред себе си ботуши с ниски токове.
Изправих бавно глава. Видях стройни крака, както всяка дама на мое място би забелязала, топъл жакет, кафяво кадифено наметало и усмихнато лице: беше Уилям Стафорд.
— Не отидохте ли и вие да посетите сестра си? — попита ме той, без да каже и дума за поздрав.
— Не — отвърнах лаконично.
Той погледна по-внимателно сведеното ми лице.
— Всичко наред ли е с децата ви?
— Да — отвърнах аз.
— Какво има тогава?
— Направих нещо осъдително — казах аз, присвивайки очи срещу острия блясък на слънчевите лъчи, които се отразяваха в реката. Погледнах нагоре по нея — натам, където веселите придворни се бяха изгубили с лодките.
Той зачака.
— Научих нещо за кралицата и го казах на чичо си.
— А той също ли реши, че това е осъдително?
Аз се изсмях рязко.
— О, не. От негова гледна точка това му беше само от полза.
— Тайната бележка на херцогинята — досети се той отведнъж. — Мълвата се носи навред из двореца. Забранили са й да стъпва в двора. Ала никой не знае как са я разкрили.
— Аз… — започнах неловко.
— Никой няма да го научи от мен — той взе свойски студената ми ръка, мушна я в сгъвката на лакътя си и ме поведе на разходка край реката. Слънцето грееше ослепително в лицата ни, а ръката ми, притисната между неговата ръка и тялото му, лека-полека се затопляше.
— А какво бихте направили вие? — попитах аз. — След като сам сте си съветник и толкова се гордеете със своята независимост.
Стафорд ме погледна косо и на лицето му изгря тържествуваща усмивка.
— Дори не смеех да се надявам, че още помните нашия разговор.
— О, какво толкова — казах аз, леко развълнувана. — Това нищо не значи.
— Разбира се, така е.
Той се замисли за миг.
— Мисля, че щях да постъпя като вас. Ако нейният племенник планира нападение над Англия, би било наистина важно да го узная.
Когато стигнахме края на дворцовата градина, той спря.
— Не може ли да отворим портата и да излезем? — опита се да ме изкуши той. — Ще отидем до селото да изпием по чаша ейл и да си напълним джобовете с печени кестени.
— Не мога. Трябва да присъствам на вечерята днес, макар че кралицата ме освободи от задълженията ми чак до Великден.
Той се обърна и закрачи до мен мълчаливо, но притискайки нежно ръката ми до тялото си. Спря до вратата на градината.
— Ще се разделя с вас тук — каза той. — Тъкмо отивах към конюшните, когато ви видях. Конят ми е започнал да накуцва и исках да видя дали правилно промиват копитото му.
— Всъщност не разбирам защо решихте да се бавите заради мен — казах аз с леко предизвикателен тон.
Той ме погледна право в очите и аз почувствах, че се задъхвам.
— О, мисля, че знаете — каза той бавно. — Мисля, че много добре си давате сметка защо спрях да ви видя.
— Мастър Стафорд… — промълвих аз.
— Така ненавиждам миризмата на лекарството, което мажат на копитото — прекъсна ме той бързо. Поклони ми се и изчезна, преди да успея да се засмея, да възразя или дори да призная, че ме беше впримчил в капана си и ме беше накарал да флиртувам с него, докато в същото време аз самата се опитвах да го хвана натясно.