Пролетта на 1531
След смъртта на кардинала църквата бързо осъзна, че бе загубила не само голям благодетел, но и ревностен защитник. Хенри й наложи тежък данък, който опразни хазните й и накара духовенството да осъзнае, че макар папата да се явяваше все още техен духовен водач, земният им водач беше доста по-близо до тях и имаше значително по-голяма власт.
Но дори кралят нямаше да може да доведе това дело до успешен завършек със собствени сили. Най-светлите умове на неговото време подкрепяха атаката му срещу църквата — мъжете, в чиито книги Ана вярваше и които проповядваха завръщане на църквата към изконната непорочност. Самият английски народ, който не беше вещ в теологията, нямаше готовност да подкрепи своите свещеници и църкви срещу Хенри, когато той им заговори за правото да имат английска църква. Сякаш римската църква принадлежеше на Рим и беше чужда институция, управлявана понастоящем от чуждестранен император. Колко по-добре му се струваше църквата да отговаря на първо място направо пред Господ — Бог, а да бъде управлявана, както и всичко останало в страната, от краля на Англия. Как иначе можеше да бъде истински крал?
Никой мирянин не възразяваше срещу тази логика. В самата църква единствено епископ Фишър, последователния и верен изповедник на кралицата запротестира, когато Хенри се обяви за върховен глава на английската църква.
— Трябва да му откажете достъп до двора — каза Ана на Хенри. Те се бяха разположили в една прозоречна ниша в залата за аудиенции на двореца Гринич. Тя сниши малко гласа си от уважение към молителите, които чакаха той да ги изслуша, и към придворните, насядали около тях. — Той винаги се промъква в покоите на кралицата и си шушукат часове наред. Кой би повярвал, че тя се изповядва, а той се моли? Кой знае какви съвети й дава? Кой може да знае за какво заговорничат?
— Не мога да й откажа правото да общува с изповедника си — отбеляза кралят доста разумно. — Тя едва ли крои заговори в изповедалнята.
— Той е неин шпионин — каза Ана унило.
Кралят потупа ръката й.
— Спокойно, мила моя — каза той. — Аз съм глава на английската църква и мога да определям бъднините на собствения си брак. Всичко е почти готово.
— Фишър ще надигне глас срещу нас — терзаеше се тя. — И всички ще се вслушат в него.
— Фишър не е върховен глава на църквата — повтори Хенри, вкусвайки от сладостта на всяка дума. — Аз съм този човек — той погледна към един от молителите. — Какво желаете? Можете да се приближите.
Мъжът пристъпи напред, държейки свитък в ръката си — ставаше въпрос за някакъв спор за наследство, който съдът не могъл да разреши. Баща ми, който беше довел човека в двора, отстъпи назад и го остави да изложи прошението си. Ана се промъкна от мястото, което беше заела до краля към баща ни, докосна го по ръкава му и зашепна нещо. После се разделиха и тя се върна при краля с усмивка на лицето.
Аз раздавах картите за игра и се оглеждах за някой благородник, който да заеме четвъртото място. Сър Франсис Уестън пристъпи напред и ми се поклони.
— Ще позволите ли да заложа сърцето си? — попита той.
Джордж ни наблюдаваше и се усмихваше на флирта на сър Франсис, а в очите му проблясваше топлота.
— Не ви е останало нищо за залагане — напомних му аз. — Кълняхте ми се, че сте го изгубили още в момента, в който сте ме видели със синята рокля.
— Аз си го върнах, когато танцувахте с краля — каза той. — Разбито, но все пак на мястото си.
— Това не е никакво сърце, а стара и очукана стрела — обади се Хенри. — Вие винаги я губите някъде, после тичате да си я вземете обратно.
— Тя никога не намира своята истинска цел — отвърна сър Франсис. — Аз съм един лош стрелец в сравнение с ваше величество.
— Както и лош картоиграч — каза Хенри с надежда. — Хайде да играем за по шилинг точката.
Няколко дни по-късно епископ Фишър се почувства така зле, че едва не умря. Трима от мъжете, които се хранеха на масата му, умряха от отравяне, а други от домакинството му също се разболяха. Някой беше подкупил готвача, за да сложи отрова в супата му. По щастливо стечение на обстоятелствата епископ Фишър не харесал супата онази вечер.
Аз не питах Ана какво бе казала на баща ни на вратата, нито какво й беше отговорил той. Не я питах дали има пръст в това, че на епископа му прилоша или пък в смъртта на трима невинни на масата му. Да знаеш, че баща ти и сестра ти са убийци, не беше нещо, което можеше да бъде прието с леко сърце. Ала аз помнех дивото изражение на лицето й, когато тя се кълнеше, че ненавижда Фишър така, както беше ненавиждала кардинала. Позорът беше убил кардинала, а вечерята на Фишър беше подправена с отрова. Чувствах, че цялата тази история, започнала като невинен летен флирт, се беше превърнала в нещо твърде тъмно и заплашително по размери, за да поискам да узная всички тайни. Мрачният девиз на Ана: „Желай злото всекиму, който ти желае злото“, ми приличаше на прокоба, която, благодарение на нея, тегнеше над Болейн, над Хауърд, над цялата страна.