Кралицата беше в центъра на вниманието по време на великденските празници, точно както беше казала. Всяка вечер кралят вечеряше с нея и раздаваше усмивки, така че хората, които идваха от града в двореца, за да гледат как кралят и кралицата вечерят, да могат да кажат, връщайки се по домовете си, че е срамота един мъж в разцвета на силите си да е оплетен в мрежите на такава възрастна и неприветлива жена. Понякога тя се оттегляше рано от вечерята и нейните придворни дами трябваше да решат дали да останат в залата или също да се оттеглят. Аз винаги тръгвах с нея, когато тя излизаше. Постоянните дворцови клюки, скандали, женската злоба и чувствителността на сестра ми ми бяха дошли до гуша. Освен това ме плашеше това, което можех да видя, ако останех. Дворът се беше превърнал в едно много по-несигурно място от онзи двор, който познавах и към който се бях присъединила с такива големи надежди, когато бях единствената Болейн в Англия и младоженка с големи надежди за бъдещето, за съпруга си и за съвместния си живот с него.
Кралицата прие службата ми без коментари; тя никога вече не спомена някогашното ми предателство. Само веднъж ме попита дали не предпочитам да бъда в залата и да гледам танцовата забава.
— Не — казах аз. Бях взела една книга и се канех да й предложа да почета, когато тя седна и започна да шие покривалото за олтара. Почти цялото синьо небе беше готово — беше забележително колко бързо и с каква точна ръка беше работила. Покривалото беше разстлано в скута й, сякаш беше рокля, и наситеносините дипли се спускаха по пода; оставаше й да довърши само един ъгъл в синьо.
— Нима не ви вълнуват танците? — попита ме тя. — Вие, която сте толкова млада, и при това вдовица? Нямате ли обожатели?
Аз поклатих глава.
— Не, ваше величество.
— Баща ви ще потърси друга партия за вас — каза тя това, което и само се разбираше. — Говорил ли е с вас?
— Не. Сега нещата са… — нямаше как да довърша изречението си по начин, достоен за придворна дама. — Нещата са много объркани за нас.
Кралица Катерина се разсмя съвсем искрено.
— Не помислих за това — призна тя. — Колко рискована игра за един млад мъж! Кой ли знае колко високо би могъл да се издигне покрай вас или от колко високо да падне?
Аз се усмихнах доста вяло и й показах книгата.
— Желаете ли да ви почета, ваше величество?
— Смятате ли, че съм в безопасност? — попита тя изведнъж. — Бихте ме предупредили ако животът ми е в опасност, нали?
— В опасност от какво?
— Да бъда отровена.
Аз потреперих така, сякаш пролетната вечер изведнъж беше станала хладна и влажна.
— Живеем в мрачни времена — казах аз. — Много мрачни времена.
— Знам — отвърна тя. — А започнаха така хубаво.
Тя не сподели за страха си от отравяне с никого другиго освен с мен, но нейните придворни забелязаха, че тя даваше малко от закуската си на сивата си хрътка Фло, преди сама да хапне. Една от тях, момиче от семейство Сиймор — Джейн — отбеляза, че кучето ще надебелее и че е лошо за възпитанието му да яде от масата. Някой друг се присмя, че на кралицата не й е останало нищо друго, освен любовта й към кучето. Аз замълчах. Бих се радвала, ако кралицата можеше да дава от храната си на някоя от тях. Така имаше вероятност да изгубим Джейн Сиймор и тя на никого нямаше да липсва.
Ето защо, когато донесоха новината, че принцеса Мери беше болна, първата ми мисъл, както и на кралицата, беше, че хубавата й, умна дъщеря беше отровена. По всяка вероятност от сестра ми.
— Той казва, че тя е много болна — каза кралицата, четейки писмото на лекаря. — Господи, той казва, че е болна от осем дни и че не може да задържи нищо в стомаха си.
Аз забравих всякакви дворцови обноски и хванах ръката й, която трепереше така силно, че се чуваше шумът на хартията.
— Не може да е отрова — прошепнах настоятелно. — Никой не може да спечели, ако я отрови.