— Така е — казах аз не особено учтиво.
— О, зная — увери ме отново той. — Но си мислех, че доста си допадаме.
— Не мога да играя тези игрички с вас — казах аз мило. — Разбира се, че не се озъртам за вас. Вие сте на служба при чичо ми, а аз съм дъщеря на графа на Уилтшир…
— Една доста скорошна титла — отбеляза той тихо.
Аз се намръщих, донякъде разсеяна от прекъсването.
— Дали това е титла, получена преди няколко или преди сто години, няма никакво значение — казах аз. — Аз съм графска дъщеря, а вие сте никой.
— А какво остава за нас, Мери? Ако погледнем зад титлите? Вие, Мери, хубава Мери Болейн, никога ли не сте ме търсили с поглед? Никога ли не си мислите за мен?
— Никога — казах аз безчувствено и го оставих да стои на стрелбището до конюшните.
Лятото на 1531
Дворът се премести в Уиндзор и кралицата доведе със себе си в замъка принцеса Мери, която още беше съвсем бледа и слаба. Кралят не можеше да не прояви нежност към единственото си законно дете. Отношението му към неговата съпруга се смекчаваше или отново изстиваше, в зависимост от това дали до него беше сестра ми или дъщеря му. Кралицата, забравила що е сън покрай постоянните молитви и грижи за принцесата, винаги намираше усмивка и поклон за него, и грееше с неизменния си блясък на дворцовия небосвод. Тя и принцесата щяха да прекарат лятото в Уиндзор.
Тя ми се усмихна, когато ме видя да приближавам с букетче ранни рози.
— Помислих, че на принцеса Мери ще й хареса, ако ги сложи до леглото си — казах аз. — Много са благоуханни.
Кралица Катерина ги взе и ги помириса.
— Вие сте провинциално момиче — отбеляза тя. — Никоя друга от придворните ми не би се сетила да набере цветя и да ги внесе вътре.
— Децата ми обожават да носят цветя в стаите си — казах аз. — Правят си венчета и герданчета от маргаритки. Когато целувам Катерина за лека нощ, често намирам лютичета по възглавницата й, изпадали от косите й.
— Кралят каза ли ви, че можете да заминете за Хевър, докато дворът е на път?
— Да — казах аз и се усмихнах, когато забелязах, че тя правилно изтълкува задоволството в гласа ми. — Да, каза още, че мога да остана там цяло лято.
— Значи и аз, и вие ще бъдем с децата си. Ще се върнете ли през есента в кралския двор?
— Да — обещах аз. — И ще се върна на служба при вас, ако ме искате, ваше величество.
— И ще започнем всичко отначало — каза тя. — По Коледа ще бъда безспорната кралица, макар лятото да съм изоставена.
Аз кимнах.
— Тя успява да го задържи, нали? — кралицата погледна през прозореца с изглед към градината и към реката. В далечината се виждаше как кралят и Ана се разхождаха край реката преди да тръгнат на лятното си пътешествие.
— Да — отвърнах лаконично.
— Как смятате, каква е тайната й?
— Мисля, че те двамата много си приличат — отвращението, което изпитвах към тях, се прокрадна и в тона ми. — Те знаят какво искат и нищо не може да ги спре по пътя им. И двамата са целеустремени. Ето кое прави краля толкова добър ловец. Когато преследва елен, за него не съществува нищо друго на света освен този елен. Ана е същата. Тя се е научила да следва само своя собствен интерес. А сега техните желания съвпадат. Това ги прави… — аз се спрях, замислила се за точната дума. — Страшни.
— Аз също мога да бъда страшна — каза кралицата.
Аз я погледнах косо. Ако не беше кралица, бих обвила с ръка раменете й, бих я прегърнала.
— Кой може да знае това по-добре от мен? Виждала съм ви да се изправяте срещу краля, когато той избухва в пристъп на гняв, виждала съм ви изправена срещу двама кардинали и личния съвет на краля. Ала вие служите на Бога, обичате краля, обичате и детето си. Вие не мислите в единствено число, не си казвате „какво искам аз“.
Тя поклати глава.
— Това би означавало да се поддам на греха, наречен себичност.
Аз погледнах към двамината, които се разхождаха по брега на реката — те бяха двете най-себични личности, които познавах.
— Така е.
Отидох в двора при конюшните, за да проверя дали са натоварили сандъците ми и дали конят ми беше готов да потеглим следващата сутрин, и заварих Уилям Стафорд да проверява колелата на колата.
— Благодаря — казах аз, малко изненадана, че го намирах там.
Той се изправи и се обърна към мен с ослепителната си усмивка.
— Аз ще ви съпровождам. Чичо ви не ви ли каза?
— Сигурна съм, че спомена нечие друго име.