Усмивката му стана по-широка.
— Така беше. Той обаче няма да може да язди утре.
— И защо не?
— Ще бъде на легло след пиянство.
Аз зачаках да продължи.
— Утре ще му бъде лошо, защото довечера ще се напие като пън.
— Значи вие можете да предсказвате бъдещето?
— Мога да предскажа, че аз ще му наливам виното — ухили се той. — Не ми ли разрешавате да ви придружа, лейди Кери? Знаете, че ще се погрижа за безопасността на вашето пътуване.
— Разбира се, че ще го сторите — казах аз малко объркано. — Просто аз…
Стафорд стоеше съвсем притихнал, и аз имах чувството, че ме слуша не само с уши, но и с всичките си сетива.
— Просто какво? — попита той.
— Не бих искала да ви наскърбя — казах аз. — Вие не можете да бъдете за мен нищо повече от човек, който е на служба при чичо ми.
— Но какво може да ни възпре, ако се харесаме?
— Най-сериозни неприятности, които ще възникнат от страна на семейството ми.
— Това наистина ли ще е от такова значение? Няма ли да е по-добре да имате приятел, един истински приятел, отколкото да сте високопоставена и самотна дама, която играе по свирката на сестра си?
Аз се отвърнах от него. Мисълта, че служа на Ана ме угнети, както винаги.
— Е, мога ли да ви изпратя утре до Хевър? — попита той, нарочно разваляйки момента.
— Както желаете — казах аз без всякаква учтивост. — Все едно е дали ще сте вие или някой друг мъж.
Думите ми го накараха да се задави от смях, но той не възрази. Пусна ме и аз излязох на двора, като много ми се искаше той да изтича след мен и да ми каже, че не е същия като другите мъже, и аз би трябвало да съм напълно уверена в това.
Качих се горе в стаята си и заварих Ана да си слага шапката за езда, цялата сияеща от вълнение.
— Тръгваме — каза тя. — Излез и ни пожелай добър път.
Аз я последвах надолу по стълбите, като внимавах да не настъпя краищата на разкошните й поли от червено кадифе.
Излязохме през огромните двойни порти и видяхме пред себе си Хенри, вече възседнал жребеца си, а тъмният ловен кон на Ана пристъпваше нервно до неговия. С ужас забелязах, че Ана беше накарала краля да чака, само за да може да нагласи шапката си.
Той се усмихна. Тя можеше да прави с него, каквото пожелаеше. Двама млади мъже се втурнаха към нея, за да й помогнат да се качи на коня, а тя взе да кокетничи, докато избираше на кого от двамата да предостави привилегията да сложи сплетените си пръсти под ботуша й.
Кралят даде сигнал, че тръгват, и всички се отдръпнаха. Ана погледна през рамо и ми помаха.
— Кажи на кралицата, че сме тръгнали.
— Какво? — попитах аз. — Да не би да не сте се сбогували с нея?
Тя се разсмя.
— Не. Просто тръгваме. Кажи й, че сме заминали и че я оставяме съвсем сама.
Идеше ми да се затичам след нея, да я смъкна от коня и да й зашлевя една плесница за тези злобни думи. Ала останах там, на стълбите, усмихвах се на краля и махах с ръка на сестра си. После, когато конярите, колите, придружителите, войниците и цялото домакинство отминаха с грохот, аз се обърнах и бавно закрачих към замъка.
Оставих вратата да се хлопне зад мен. Беше много, много тихо. Украсите бяха свалени от стените, някои от масите в голямата зала липсваха, а отвсякъде нахлуваше ехото на тишината. Огънят в огнището беше угаснал, нямаше ги лакеите в ливреи, да хвърлят в него поредната цепеница и да викнат за още бира. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците и хвърляха широки ленти жълта светлина по пода, а прашинките танцуваха на светлината. Преди не ми се беше случвало да съм в кралския дворец сред такава тишина. Тук винаги цареше оживление и глъчка, хората работеха, занимаваха се с делата си, и се забавляваха. Постоянно се чуваше как слугите се карат, как изреждат на висок глас поръчките, които са получили долу, как хората се молят да ги пуснат вътре или да влязат, за да направят прошение, свиреха музиканти, лаеха кучета, а придворните бърбореха и флиртуваха.
Качих се нагоре по стълбите и отидох в покоите на кралицата. Токовете ми потропваха по каменната настилка. Почуках на вратата и дори докосването на пръстите ми по дървената повърхност ми се стори ужасно шумно. Отворих и за момент помислих, че стаята е празна. После я видях. Тя беше на прозореца и гледаше пътя, който се виеше и водеше вън от двореца. Пред погледа й бяха дворът, който някога е бил нейният двор, съпругът, който някога е бил нейният съпруг, всичките й приятели, слуги, вещи, мебели и дори бельото от домакинството, които си отиваха по виещия се път, последвали Ана Болейн на големия й черен жребец, а нея самата оставяха в самота.