— Той тръгна — каза тя разсеяно. — Без дори да се сбогува с мен.
Аз кимнах.
— Никога досега не е правил такова нещо. Колкото и лоши да са били отношенията ни, той винаги е идвал да му дам благословията си преди да замине. Понякога си мислех, че той си остава момче. Моето момче, което винаги иска да знае, че може да се върне при мен, където и да е бил. Досега винаги е искал да му дам благословията си, преди да тръгне на път.
Неколцина души яздеха шумно от едната страна на шествието с багажа и подвикваха на коларите да внимават и да изпълняват заповедите. До нас стигаше шума на колелетата, долитащ през прозореца на покоите на кралицата. Тя трябваше да изпие до дъно горчивата чаша.
По стълбите се чу тропот на ботуши, последван от рязко почукване на полуоткрехнатата врата. Отидох да отворя. Беше един от хората на краля с писмо, подпечатано с кралския печат.
Кралицата в миг се спусна към него, светнала от радост, и прекоси тичешком стаята да го вземе от ръцете му.
— Ето! Не ме е напуснал, без да ми каже и думичка. Писал ми е — каза тя, погледна го срещу светлината и разчупи печата.
Започна да се състарява пред очите ми, докато го четеше. Руменината по лицето й се изпари, блясъкът в очите й изчезна, а усмивката угасна на устните й. Тя се отпусна в стола до прозореца, а аз избутах мъжа от стаята и я затворих пред втренчения му поглед. Притичах до стола и коленичих пред нея.
Кралицата погледна надолу към мен с невиждащ поглед. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Трябва да напусна двореца — прошепна тя. — Той ме отпраща. Без значение са вече кардиналът и папата, той просто ме изпраща в изгнание. Трябва да замина до един месец, заедно с дъщеря ни.
Пратеникът почука на вратата и предпазливо провря главата си в стаята. Аз скочих на крака и тъкмо се готвех да затръшна възмутено вратата в лицето му, когато кралицата ме хвана за ръкава.
— Ще има ли отговор? — попита той. Дори не се обърна към нея с „ваше величество“.
— Където и да отида, аз си оставам негова съпруга и ще се моля за него — каза тя твърдо. Изправи се на крака. — Кажете на краля, че му желая добър път, че съжалявам, задето не можах да се сбогувам с него и че ако ме беше предупредил за своето заминаване, аз щях да се погрижа да не тръгне без благословията на жена си. Помолете го да ми пише, за да знам, че е в добро здраве.
Пратеникът кимна, стрелна ме с извиняващ се поглед и се измъкна от стаята. Ние зачакахме.
Двете с кралицата се приближихме до прозореца. Видяхме как мъжът пое напред, възседнал коня си, покрай натоварените с багаж коли, които все още лъкатушеха надолу по крайречния път. Той се скри от погледа ни. Ана и Хенри, вероятно стиснали ръце, и може би запели в един глас, трябваше да са там далеч напред по пътя за Уудсток.
— Никога не съм и помисляла, че всичко ще свърши така — каза тя глухо. — Никога не ми е идвало наум, че той може да ме остави без една думичка дори.
Аз и децата прекарахме едно чудесно лято. Хенри беше на пет, а сестра му на седем години, и аз реших, че е дошло време и двамата да имат свои собствени понита; ала никъде из областта не можех да намеря такива малки понита, при това достатъчно кротки. Споменах за това свое желание пред Уилям Стафорд на път за Хевър и не бях особено изненадана, когато го видях да се връща, без да съм го канила, една седмица по-късно, яздейки по пътечката с по едно охранено пони от двете страни на високия си ловен кон.
Ние с децата се разхождахме на поляната до рова. Помахах му, той свърна от пътечката и тръгна покрай рова към нас. Веднага щом Хенри и Катерина видяха понитата, те заподскачаха развълнувано.
— Чакайте — предупредих ги аз. — Чакайте да видим. Не знаем дали са достатъчно добри. Още не знаем дали искаме да ги купим.
— Правилно се опасявате. Аз съм истински търгаш — каза Уилям Стафорд, плъзвайки се на седлото и скачайки на земята. Той взе ръката ми в своята и я доближи до устните си.
— Къде ги намерихте?
Катерина взе въжето на малкото сиво пони и го погали по муцуната. Хенри се скри зад полите ми, оглеждайки кафявото, със смесени чувства на силно вълнение и боязън.
— О, пред вратата си ги намерих, нали разбирате — каза той нехайно. — Мога да ги върна, ако не ви харесват.
Хенри веднага нададе вой на протест, както си беше скрит зад мен.
— Не ги връщай!
Уилям Стафорд застана на едно коляно, така че да се изравни по ръст със светналото личице на Хенри.
— Я ела тук, момко — каза той добродушно. — Какъв ездач ще излезе от теб, ако все се криеш зад полите на майка си?