— Да — каза тя. — Всичко се върти около това, нали? Да имам син.
Ана с право се боеше от простолюдието. Точно в навечерието на Коледа тя отиде от Гринич нагоре по реката на вечеря у семейство Тревелиън. Това не беше дворцова разходка. Никой не знаеше къде отиват. Кралят вечеряше насаме с няколко пратеника от Франция, а на Ана й хрумна да отиде в града. Аз отидох с нея, заедно с неколцина благородници от свитата на краля и с още няколко придворни дами. По реката беше студено и ние бяхме загърнати в кожени шуби. Никой не можеше да види лицата ни от брега. Лодката спря пред стълбите към дома на семейство Тревелиън и ние слязохме.
Ала някой все пак ни беше видял и беше разпознал Ана, и преди още да започнем да вечеряме, един слуга влетя в залата и зашепна на лорд Тревелиън, че цяла тълпа народ се е упътила към дома му. Бързият поглед към Ана ни даде да разберем за кого идват. Тя веднага стана от масата, а лицето й беше пребледняло като перлите на шията й.
— По-добре ще е да си тръгвате — каза лордът не особено вежливо. — Не мога да ви гарантирам сигурност тук.
— Защо не? — попита тя. — Можете да залостите портите си.
— За Бога, та те са хиляди! — страхът придаваше известна острота на тона му. Сега всички бяхме на крака. — Това не е някаква групичка от наивни чираци, а буйстваща тълпа, която се кълне, че ще ви обеси от гредите на покрива. По-добре се връщайте с лодката си в Гринич, мистрес Ана.
Тя се поколеба, долавяйки решителността му да отърве на всяка цена дома си от нейното присъствие.
— Готова ли е лодката?
Някой излезе от залата и подвикна на лодкарите.
— Разбира се, че можем да ги отблъснем! — каза Франсис Уестън. — Колко са вашите хора, Тревелиън? Можем да ги поведем напред, да им дадем един хубав урок и после да си вечеряме.
— Имам триста души — започна негово височество.
— Е, тогава, нека се въоръжат и…
— А тълпата наброява към осем хиляди, и от всяка улица към тях се присъединяват още хора.
Възцари се тишина, всички бяхме смаяни.
— Осем хиляди? — прошепна Ана. — Осем хиляди души, шестващи срещу мен по лондонските улици?
— Бързо — каза лейди Тревелиън. — За Бога, качвайте се на лодката.
Ана грабна наметалото си от жената, а аз взех друго, което не беше даже мое. Дамите, които бяха дошли с нас, плачеха от ужас. Една от тях избяга нагоре по стълбите — страхуваше се да се качи с нас в лодката, в случай, че ни настигнеха по тъмните води. Ана излетя от къщата през задния двор. Тя скочи в лодката, а аз веднага след нея. Франсис и Уилям бяха с нас, а останалите прибраха въжетата в лодката и я забутаха. Те отказаха да ни придружат.
— Наведете глави и не се показвайте — извика някой.
— И спуснете кралския флаг.
Това беше позорен миг. Един от лодкарите извади нож и отряза въжетата, на които се държеше кралското знаме, от страх да не види английският народ знамето на собствения си крал. Той го хвана неумело, и после то се изплъзна от ръката му и падна през борда. Гледах как флагът се преобръща във водата и потъва.
— Не обръщайте внимание! Гребете! — извика Ана, заровила лице в кожите.
Аз се свих до нея и ние се притиснахме една в друга. Чувствах как тя трепери.
Докато лодката навлизаше по буйното течение на реката, аз видях тълпата. Бяха запалили факли и до погледите ни достигаха отразените в тъмната вода мъждукащи светлинки. Светещата ивица ми се стори безкрайна. През водната шир ние чувахме как се сипят ругатни по адрес на сестра ми. След всеки яростен рев се чуваха възгласи на одобрение и вой на нескрита ненавист. Ана се сниши почти до дъното на лодката, хвана се по-здраво за мен и се разтресе от страх.
Лодкарите гребяха като полудели. Даваха си сметка, че никой от нас не би оживял, ако нападнеха лодката в такова време. Ако тълпата знаеше, че сме вече по реката, щяха да съберат камъни и да започнат да ни замерят, щяха да тръгнат след нас по брега, да намерят лодки и да ни подгонят.
— Гребете по-бързо! — процеди Ана.
Ние напредвахме едва-едва, твърде уплашени да бием барабани или да викаме, за да поддържаме ритъма. Искахме да се прокраднем край тълпата, скрити в мрака. Надникнах през борда на лодката и видях как светлините замираха, трепкаха, сякаш се взираха в тъмнината, все едно, че можеха да подушат с изостреното обоняние на дивия звяр, че жената, която търсеха, сподавяше ужасените си ридания, увита в кожите си, само на няколко ярда от тях.
После тълпата продължи напред, към къщата на Тревелиън. Тя се виеше по крайречието, и на човек можеше да му се стори, че вижда как горящите факли се точат на цели мили. Ана седна и отметна качулката си. По лицето й беше изписан ужас.