— Смяташ ли, че той ще ме опази от това? — попита тя диво. — От папата — да, особено ако това означава, че десятъкът от църквата ще отива в собствената му хазна. От кралицата — да, особено ако това ще му осигури син и наследник. Ала дали ще ме опази от собствения си народ, ако дойдат през нощта за мен с факли и с въжета? Мислиш ли, че тогава той ще бъде до мен?
Тази година за Коледа в Гринич нямаше шумни тържества. Кралицата изпрати на краля красива, изкована от злато чаша, а той й отговори хладно с някакво съобщение. Ние чувствахме отсъствието й през цялото време. Сякаш бяхме в дом, от който липсва любимата на всички майка. Не че тя беше блестяща, остроумна или предизвикателна, каквато съумяваше да бъде Ана във всеки един момент, макар и с цената на много усилия — тя просто винаги беше живяла сред нас. От възкачването й на трона бяха минали толкова години, че само няколко души помнеха кралския двор от времето, когато нея още я е нямало.
Ана беше несъмнено остроумна, очарователна и енергична. Тя танцуваше и пееше, подари на краля набор къси бискайски копия, а той й предостави стая, пълна с най-скъпи платове за рокли. Той й даде ключа за стаята, наблюдаваше я как влиза вътре и как възкликва очаровано при вида на разкошните десени, на топовете плат, нахлузени на позлатени стълбове. Той я отрупваше с подаръци, както и всички нас, от семейство Хауърд. На мен подари красива рокля с черна яка. И все пак всичко това приличаше повече на някакъв събор, отколкото на Коледа. На всеки му липсваше успокояващото присъствие на кралицата и ние се питахме какво ли прави тя в прекрасното имение, което някога бе принадлежало на кардинала — неин враг до последно, въпреки че все пак бе събрал смелост да признае, че тя е била права.
Нищо не можеше да повдигне настроението на хората, въпреки че Ана се топеше като сянка в опитите си да изглежда весела. По цели нощи, когато лежеше до мен в леглото, аз я чувах да си мърмори насън като жена, която не е на себе си.
Една нощ аз запалих свещта и я доближих до лицето й, за да я огледам. Очите й бяха затворени, а тъмните й мигли галеха бледите й страни. Косата й беше прибрана в бяла като кожата й нощна шапчица. Кръговете под очите й имаха виолетови оттенъци, и сега тя изглеждаше уязвима. Безкръвните й устни, по които се беше разляла усмивка, безспирно нашепваха имена на хора, сипеха закачки и остроумни забележки. От време на време тя въртеше нервно глава на възглавницата — същото това очарователно извъртане на главата, което й се удаваше толкова умело — и започваше да се смее. Разнасяше се ужасния хриптящ смях на жена, която дотолкова не беше на себе си, че дори в състояние на най-дълбок сън се опитваше да оживи веселбата.
Тя започна да си пийва вино сутрин. То придаваше цвят на лицето й и блясък в очите й, и помагаше да се съвземе, независимо от силното изтощение и нервността. Веднъж тя пъхна бутилка вино в ръката ми, когато влизах в стаята, следвана от чичо.
— Скрий я — процеди тя отчаяно и се обърна към него, прикривайки устата си с опакото на ръката си, така че да не усети той дъха на вино.
— Ана, трябва да престанеш — казах аз, когато той си тръгна. — Всички те гледат, и то през цялото време. Сигурно някой ще иде при краля и ще му каже.
— Не мога да спра — каза тя мрачно. — Не мога да спра каквото и да било, даже за секунда. Трябва да продължавам и да продължавам, все едно съм най-щастливата жена на света. Ще се омъжа за мъжа, когото обичам. Ще стана кралица на Англия. Разбира се, че съм щастлива. Разбира се, че съм невероятно щастлива. В цяла Англия не може да има по-щастлива жена от мен.
Джордж трябваше да си дойде по Нова година. Двете с Ана решихме да го посрещнем с вечеря в тесен кръг хора в разкошните й покои. Прекарахме деня, съветвайки се с готвачите и поръчвайки най-доброто, което имаха, а следобеда прекарахме край прозорците, гледайки кога лодката на Джордж ще се покаже по реката с развяния флаг на семейство Хауърд. Аз я забелязах първа, тъмнееща се в здрачината, но не казах и думичка на Ана, а се спуснах надолу по стълбите, така че когато Джордж слезе и тръгна по мостчето за слизане, аз бях сама в прегръдките му, и аз бях тази, която той целуна първа и на която рече:
— Господи, сестричке, така се радвам да се върна у дома!
Когато Ана видя, че е изпуснала шанса да бъде първа, тя не изтича след мен, а изчака да го поздрави в покоите си, пред огромната сводеста камина. Той се поклони, след това целуна ръката й, и едва тогава я взе в прегръдките си. Ние отпратихме жените и отново останахме тримата Болейн, както винаги.