— Аз няма да търпя това — каза Джордж. — Ще й кажа.
Погледнах го със сестринска загриженост, ала сърцето ми трепна при мисълта за създаването на пропаст между Джордж и Ана. Ако можех да спечеля Джордж на моя страна, щях да имам истинско предимство при всеки спор, и така можех отново да си върна сина.
— Всъщност, наистина ли на никого не си хвърлила око? — попита той.
— Той е никой — казах аз. — Не бих казала за това на друг освен на теб, Джордж, така че пази това в тайна.
— Кълна се — каза той, хвана двете ми ръце и ме притегли близо до себе си. — Остава си между нас, кълна се в честта си. Влюбена ли си?
— О, не — казах аз, отхвърляйки дори мисълта за това. — Разбира се, че не. Но той ми обръща известно внимание, а е толкова приятно, когато някой мъж се суети около теб.
— Мислех си, че дворът е пълен с мъже, които се суетят около теб.
— О, те пишат поезия и се кълнат, че умират от любов. Ала той… той е по-… истински.
— Кой е той?
— Той е никой — повторих аз. — Така че не мисля за него.
— Жалко, че не можеш просто да си легнеш с него — каза Джордж, по братски откровен.
Аз не отвърнах. Мислех си за очарователната, влюбена усмивка на Уилям Стафорд.
— Да — казах аз. — Жалко е, но не мога.
Пролетта на 1532
Джордж, без да знае за промяната в настроенията на народа, покани Ана и мен да излезем на езда надолу по реката, да вечеряме в една малка кръчма и после да се приберем обратно у дома. Очаквах Ана да му откаже, да му обясни, че вече не е безопасно за нея да язди сама; ала тя не каза нищо. Облече се в необичайно тъмна одежда, сложи си шапката за езда, по-ниско нахлупена от друг път, и свали отличителната си огърлица със златното „Б“ на нея.
Радостен, че е отново в Англия и че се разхожда с двете си сестри, той не забеляза дискретното поведение и облекло на Ана. Ала когато спряхме в кръчмата, развлечената старица, която сервираше, погледна Ана косо и излезе. След малко дойде собственикът на заведението, който потриваше ръцете си в изтъканата си зеблена престилка, и ни съобщи, че сиренето, което трябвало да ни сервира, се е вкиснало и че в дома му нямало нищо, което може да ни предложи.
Джордж беше готов да избухне, но Ана сложи ръка на ръкава му и каза, че това не представлява проблем за нас и че можем да отидем до близкия манастир, където да похапнем. Той се остави тя да го води и в манастира ние се нахранихме достатъчно обилно. Кралят беше фигура, която всяваше ужас във всяко абатство и манастир по нашите земи. Само слугите, които не бяха толкова запознати с политиката, колкото монасите, гледаха мен и Ана подозрително и потънаха шепнешком в спорове коя беше бившата кралска развратница, а коя — настоящата.
Докато яздехме на връщане, с гърбове, огрени от студеното слънце, Джордж пришпори коня си и изравни ход с мен.
— Виждам, че всички знаят — ми каза той.
— Така е. Само не мога да предположа колко далеч може да е стигнала новината.
— А защо не виждам никой да подхвърля шапката си във въздуха и да вика „Ура“?
— Прав си, няма такова нещо.
— А аз си мислех, че едно хубаво момиче ще се понрави на народа, или не съм бил прав? Тя е достатъчно хубава, нали? Нима не маха с ръка, когато преминава или не дава милостиня на всички наоколо, както си му е редът?
— Прави всичко това — казах аз. — Но жените продължават да упорстват и да предпочитат старата кралица. Смятат, че ако кралят отпраща вярната си и почтена съпруга, заради някакво увлечение, то за никоя жена в кралството няма да има сигурност.
Джордж замълча за миг.
— Дават ли воля на недоволството си по някакъв друг начин освен с това да мърморят?
— Веднъж се наложи да избягаме от една разбунтувала се тълпа в Лондон. А кралят казва, че изобщо не е безопасно за нея да ходи в града. Те я мразят, Джордж, и всички говорят какво ли не за нея.
— Какво говорят?
— Че е вещица и че е завладяла краля с помощта на чародейства. Че е убийца и че би отровила кралицата, само да можеше. Че го е направила неспособен да люби други жени, затова трябвало да се ожени за нея. Че тя е проклела децата в утробата на кралицата, за да бъде празен английския престол.
Джордж леко пребледня и направи кукиш — знака, който предпазваше човек от магии.
— Публично ли се говорят тези неща? Могат ли да стигнат до ушите на краля?
— Спестяват му най-лошото, но рано или късно все някой трябва да му каже.