— Снощи спахме в Единбридж, така че днес сме отпочинали за пътуването — каза той.
Конят ми закрачи редом с неговия.
— Защо не дойдохте тук?
— Тук щеше да ми бъде студено — отвърна той кратко и ясно.
— Защо, след като всеки път, щом дойдете тук, имате на разположение една от най-добрите стаи?!
— Нямам предвид замъка. С него всичко е наред.
Аз се поколебах.
— Имате предвид мен.
— Като от лед сте — потвърди той. — А дори не знам какво съм направил, за да ви обидя. В един момент говорим за идилията на селския живот, а в следващия вие се превръщате в ледена шушулка.
— Нямам никаква представа за какво говорите — казах аз.
— Брр — каза той, пришпори коня си и поведе в тръс върволицата мъже.
Продължи да ме наказва с този бърз ход чак до обяд, и тогава спря. Помогна ми да сляза от коня и отвори една портичка, през която минахме и се озовахме на една крайречна полянка.
— Донесох нещо да се подкрепим — каза той. — Хайде да се поразходим, докато приготвят храната.
— Твърде съм изморена за разходки — казах аз неотзивчиво.
— Елате да седнете тогава — той разстла наметалото си под сянката на едно дърво.
Не можех да споря повече. Седнах на наметалото му, облегнах се назад, чувствайки приятната грапавина на дървесната кора, и се загледах в блясъка на реката. Няколко патици си играеха във водата до нас, а в тръстиката в другия край на реката се бяха скрили двойка водни кокошки. Той ме остави за малко и се върна с две малки калаени чаши с ейл. Подаде ми едната и отпи от своята.
— Така — каза той с вид на човек, който се готвеше да започне някакво обсъждане. — Така, лейди Кери. Моля да ми обясните какво толкова съм направил, та да ви обидя.
На езика ми беше да му кажа, че той даже не беше поискал ръката ми и че след като между нас още от самото начало не бе имало нищо, нямаше какво и да губим.
— Недейте — каза той, сякаш можеше да прочете всичко по лицето ми. — Шегувал съм се с вас, но никога не съм искал да ви причиня мъка. Мислех, че почти сме стигнали до разбирателство.
— Вие флиртувахте с мен съвсем открито — казах аз сърдито.
— Не съм флиртувал, а ви ухажвах — поправи ме той. — И ако вие възразявате, то аз ще направя всичко по силите си да престана, но първо бих искал да узная причината.
— Защо напуснахте двора? — попитах аз рязко.
— Отидох да се срещна с баща ми, от когото да взема парите, които ми беше обещал за женитбата, а с тях исках да купя ферма в Есекс. Това е всичко.
— Значи сте запланували женитба?
Той се намръщи за миг, а после лицето му се проясни.
— Но не и с някоя друга! — извика той. — Какво си мислехте? С вас! Влюбих се във вас от първия момент, в който ви зърнах, и оттогава си блъскам главата как да намеря местенце, достойно за вас. Когато видях колко ви харесва в Хевър, аз помислих, че трябва да ви предложа имение, една хубава малка фермичка, която да пожелаете да имате. За да пожелаете и мен.
— Чичо ми каза, че ще си купувате дом, за да се ожените за някакво момиче — промълвих аз, останала без дъх.
— За вас именно! — извика той повторно. — Вие сте това момиче. И винаги сте били. Никога не съм мислил за друга освен за вас.
Той се обърна към мен и за миг аз помислих, че се готвеше да ме притисне в обятията си. Аз протегнах длан, за да го отблъсна и това го спря.
— Не? — попита той.
— Не — казах аз с разтреперан глас.
— И няма да има целувка? — попита още веднъж.
— Нито една — отвърнах и направих опит да се усмихна.
— И малката фермичка ще си остане пуста? Тя гледа на юг и е сгушена в подножието на един хълм. Обградена е от хубава земя, сградата е красива, облицована е наполовина с дърво, има сламен покрив и конюшня отзад в двора. Има двор, обрасъл в зеленина и овощна градина, в края на която тече ручейче. Има заградена ливада за ловния ви кон и друга поляна за вашите крави.
— Не — казах аз, ала гласът ми звучеше все по-колебливо.
— Защо не? — попита той.
— Защото аз съм Хауърд и Болейн, а вие не сте от знатен род.
Уилям Стафорд не трепна от грубостта на думите ми.
— Вие също няма да бъдете, ако се омъжите за мен — каза той. — Това има много предимства. Сестра ви е на път да стане кралица. Смятате ли, че тя ще е по-щастлива от вас?
Аз поклатих глава.
— Не мога да избягам от това, което съм.
— А кога сте по-щастлива? — попита ме той, въпреки че знаеше предварително отговора ми. — През зимата, когато сте в двореца? Или през лятото, когато сте с децата в Хевър?
— Няма да можем да вземем децата във вашата ферма — казах аз. — Ана ще ни ги вземе. Тя няма да остави кралския син да бъде възпитаван от двама души без име някъде в глухата провинция.