— Вземете ги — казах аз.
Тя взе нещата си и торбата с платове и излезе от стаята. Шивачката, която поръбваше полите на Ана, направи и последния бод, и скъса конеца.
— Господи, Ана — казах аз. — Това наистина ли се случваше навсякъде?
— Навсякъде — потвърди тя мрачно. — В едно от селата ми обръщаха гръб, а в друго дюдюкаха. Когато яздехме по селските пътеки, пъдарите ме овикваха. Гъсарките плюеха на пътя ми. Преминавахме ли през някой градски пазар, жените от сергиите хвърляха воняща риба и развалени зеленчуци на пътя ни. Когато отивахме да отседнем в някое имение или замък, след нас се тълпяха хора, които ни обиждаха и се налагаше да залостваме портите — тя поклати глава. — Беше по-лошо от кошмар. Когато нашите домакини идваха да ни поздравят, лицата им униваха, когато виждаха, че половината им селяни стоят на пътя и овикват законния си крал. Нещастието ни следваше по петите, на всяка порта. Не можем да се разхождаме из Лондон, а сега и провинцията е затворена за нас. Крием се в собствените си палати, където хората не могат да ни стигнат. А нея я наричат „любимата ни Катерина“.
— А какво казва кралят?
— Казва, че няма да чака решението на Рим. Веднага след смъртта на архиепископ Уоръм, той ще назначи нов архиепископ, който да ни венчае, и ние ще го направим, независимо от това дали Рим даде съгласието си или не.
— А какво ще стане, ако Уоръм не умре така бързо? — попитах аз с безпокойство.
Ана се засмя безчувствено.
— О, не ме гледай така! Няма да му сложа отрова в супата! Той е много стар и е на легло почти цяло лято. Скоро ще умре и Хенри ще възкачи Кранмър на негово място, който пък ще ни ожени.
Аз поклатих глава недоверчиво.
— Толкова ли е лесно всичко? След цялото това време?
— Да — каза тя. — А ако кралят се държеше повече като мъж, а не като някой хлапак, щеше да се е оженил за мен преди пет години и досега щяхме да имаме вече петима синове. Той обаче трябваше да доказва на кралицата своята правота, трябваше да я доказва и на страната си. Трябваше всички да смятат, че той постъпва правилно, каквато и да е истината. Той е глупак.
— Съветвам те да не го казваш на никого другиго освен на мен — предупредих я аз.
— Всеки го знае — настоя тя на своето.
— Ана — казах аз. — По-добре озапти езика и нрава си. Можеш да се провалиш, дори и сега.
Тя поклати глава.
— Той ще ми даде независима титла и богатство, което никой не може да ми отнеме.
— Каква титла?
— Маркиза на Пемброук.
— Жена на маркиз? — помислих, че не съм я чула добре.
— Не — лицето й грейна от гордост. — Не говоря за титлата, която се дава на жена, омъжена за маркиз. Говоря за титла, която човек има независимо от някой друг. Маркиза. Ще бъда маркиза и никой не може да ми отнеме тази титла. Дори самият крал не може.
Аз затворих очи в пристъп на неподправена завист.
— А богатство?
— Ще имам именията Колдкейнтън и Хануърт в Мидълсекс, както и владения в Уелс. Те ще ми носят около хиляда лири печалба годишно.
— Хиляда лири ли? — повторих аз, като си мислех за своята годишна издръжка от сто лири.
Ана засия.
— Аз ще съм най-богатата жена в Англия, както и най-знатната — каза тя. — Богатството ми не ще зависи от никого, нито пък благородническата ми титла. А след това ще стана и кралица.
Тя се засмя, когато долови с каква горчивина приемах нейния триумф.
— Трябва да се радваш за мен.
— О, аз се радвам.
На следващата утрин в конюшните цареше безредие и суматоха — кралят отиваше на лов и всички трябваше да го придружат. Ловните коне бяха изведени от конюшните, а хрътките чакаха в един от ъглите на големия двор. Ловците ги удряха с камшици, но те постоянно бягаха от един ъгъл в друг, скимтяха нетърпеливо и душеха. Конярите бягаха насам-натам с ремъци и катарами в ръце и помагаха на господарите си да се качат на седлата. Чираците от конюшнята бяха навлезли с парцали, за да почистят за последно и без друго лъскавите конски хълбоци и шии. Черният жребец на Хенри беше извил шия и тъпчеше земята, в очакване на краля.
Аз се оглеждах навсякъде за Уилям Стафорд, когато почувствах едно нежно докосване по талията си и топлия му глас, който се разля в ухото ми:
— Пратиха ме с поръчение и тичах по целия път на връщане.
Обърнах се да го погледна. Бях почти в обятията му. Стояхме толкова близо един до друг, че ако се доближах само на сантиметър, телата ни щяха да се слеят едно с друго. Затворих очи за миг, отдадена на желанието си и опиянена от аромата му, и когато ги отворих отново, видях, че очите му са потъмнели от желание да ме има.