— За Бога, дръпнете се назад — казах аз с треперещ глас.
Без никакво желание той пусна едната си ръка и отстъпи на половин крачка от мен.
— Господи, трябва да се оженя за вас — каза той. — Мери, не съм на себе си. Никога не съм се чувствал така през целия си живот. Не мога да продължа и миг без да ви държа в обятията си.
— Шшт — прошепнах аз. — Вдигнете ме на седлото.
Мислех си, че ако съм там, горе, далеч от него, слабостта в коленете и замайването щяха да имат по-малко значение. Качих се някак на седлото, наместих крака си странично и пооправих полите си, така че да се спускат както подобава. Той изтупа края на роклята ми и обгърна ходилото ми с ръце. Погледна нагоре към мен решително.
— Трябва да се омъжите за мен — каза той простичко.
Огледах разкоша, в който дворът тънеше, стърчащите от шапките пера, кадифето и коприната — всички бяха облечени като принцове, дори поводът за излизането да беше еднодневна езда.
— Това е моят живот — опитах се да му обясня аз. — Това е моят дом от малка. Първо бях във френския двор, а сега съм тук. Никога не съм живяла в обикновена къща и никога не съм прекарвала цяла година в една и съща стая. Аз съм придворна дама от семейство на придворни. Не мога да се превърна в селска домакиня с едно щракване с пръсти.
Чу се екотът на ловджийските рогове и кралят, много наедрял, но доволно усмихнат, излезе от портите на замъка с Ана до себе си. Тя обхвана бързо с поглед целия двор и аз издърпах стъпалото си от ръката на Уилям и срещнах погледа й с мила невинна усмивка. Помогнаха на краля да се качи на седлото си, той се възкачи тежко, хвана юздите и беше готов, а после всеки, който беше още на земята, се покатери на седлото и се спусна да заеме по-добра позиция сред останалите ездачи. Благородниците се опитваха да застанат по-близо до Ана, а дамите яздеха, сякаш по някаква чиста случайност, колкото може по-близо до краля.
— Няма ли да дойдете? — попитах аз забързано.
— А вие желаете ли?
Конниците бавно излизаха от двора, блъскаха се нетърпеливо при сводестите порти.
— По-добре не. Чичо ми ще дойде днес, а от погледа му нищо не убягва.
Уилям отстъпи назад и аз видях как светлината в очите му угасва.
— Както кажете.
Бих дала всичко, само да можех да скоча от коня си и да го разцелувам, докато не върна усмивката на лицето му. Ала той се поклони и запристъпва назад, за да се облегне на стената, гледайки как ловците и аз се отдалечаваме от него в галоп. Той дори не извика, за да попита кога ще ме види отново. Остави ме да замина.
Есента на 1532
На Ана беше присъдена титлата маркиза на Пемброук — това беше съпроводено с коронация, която се състоя в кралската зала за аудиенции в замъка Уиндзор. Кралят седеше на трона си, от двете му страни бяха чичо ми и Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк, който неотдавна беше получил прошка и се беше завърнал в двора точно навреме, за да стане свидетел на Аниния триумф. Съфолк изглеждаше така, сякаш имаше лимони в устата си — толкова кисела беше усмивката му; а чичо ми беше разкъсван между гордостта от богатството и престижа на племенницата си, и нарастващата му ненавист към нея, породена от високомерието й.
Ана носеше рокля от червено кадифе, поръбена с бяла пухкава кожа от сибирска белка. Косата й, тъмна и блестяща като грива на расов жребец, падаше по раменете й, като на момиче в сватбения й ден. Лейди Мери, дъщерята на херцога, държеше почетната мантия, а останалите придворни дами от свитата на Ана — Джейн Паркър, аз и още около десетина дами, всички облечени в най-хубавите си дрехи, я следвахме и стояхме зад гърба й, угоднически мълчаливи, докато кралят уви раменете й с почетния плащ и положи златна коронка на главата й.
По време на банкета двамата с Джордж седнахме един до друг и погледнахме нагоре към сестра си, разположила се до краля.
Той не ме попита дали не изпитвах завист. Отговорът на този въпрос беше твърде ясен, за да се налага да го задава.
— Не познавам друга жена, която да е в състояние да го направи — каза той. — Тя притежава невероятна решителност да заеме трона.
— На мен това винаги ми е липсвало — казах аз. — Всичко, което съм искала от самото си детство насам, е било да не бъда пренебрегвана.
— Е, можеш да забравиш за това — каза Джордж, по братски откровен. — Сега ще бъдеш пренебрегвана до края на живота си. И двамата ще бъдем в сянката й. На всичко, което постигна аз, ще се гледа като на подарък от нея. А ти никога няма да й бъдеш равна. Тя ще е единствената Болейн, за която хората ще са чували и която ще помнят. Ти ще бъдеш без име до края на живота си.