Въпреки задълженията да яздя с Ана сутрин и да танцувам с нея и с дамите следобед, всеки ден по обяд аз намирах време да се разхождам по улиците на Кале, където неизменно намирах Уилям Стафорд, който ме чакаше в една малка кръчма. Той ме дръпваше вътре, далеч от дебнещите очи на уличната тълпа, и слагаше малка чаша бира пред мен.
— Добре ли сте, любов моя? — питаше ме той.
Аз му се усмихвах.
— Да. А вие?
Той кимаше.
— Утре ще трябва да изляза на езда с чичо ви, защото имам вести за едни коне, които могат да му се понравят. Цените обаче са абсурдни. Всеки френски фермер е решен да оскубе поне по един английски лорд този сезон, от страх да не би това да се окаже единственият им шанс.
— Той каза, че може да ви направи началник на конюшните. Това ще е добре за нас, нали? — казах аз с тъга. — Ще можем да се срещаме по-лесно, ако вие се грижите за моя кон, а и ще можем да яздим заедно.
— Както и да се оженим, разбира се — подразни ме той. — Чичо ви ще е безкрайно щастлив, ако началникът на конюшнята му се ожени за неговата племенница. Не, любов моя, не смятам, че това може да е добро за нас. Не смятам, че изобщо нещо може да е добро за нас в този двор — той докосна бузата ми. — Не искам случайни срещи. Искам да ви виждам всяка нощ и всеки ден, и то защото сме женени и живеем в един и същ дом.
Аз запазих мълчание.
— Ще ви чакам — каза Уилям нежно. — Знам, че сега не сте готова.
Аз го погледнах.
— Не е, защото не ви обичам. Заради децата е, заради семейството ми и заради Ана. Но най-вече заради Ана. Не зная как мога да я напусна.
— Защото се нуждае от вас ли? — попита той изненадан.
Аз се разсмях в отговор.
— Боже Господи! Не! Защото няма да ме пусне. Тя има нужда да ме вижда, за да бъде сигурна в себе си — аз замълчах, неспособна да изразя с думи дългогодишното съперничество между двете ни. — Всяко нейно тържество й носи щастие само наполовина, ако аз не стана негова свидетелка. А ако нещо тръгне зле за мен, или става въпрос за някакво дребно унижение, тя много бързо го забелязва и също толкова бързо го превръща в свое отмъщение, а сърцето й пее от щастие, че ми е нанесла удар.
— Звучи така, сякаш тя е самият дявол — каза той, вземайки моята страна.
Аз отново се разсмях.
— Ще ми се да можех да го потвърдя — признах аз. — Ала ако трябва да съм честна, за мен е същото. Аз й завиждам също толкова, колкото тя на мен. Но аз трябваше да гледам как тя се издигаше все по-нагоре. Никога не мога да я надмина в това, което тя сега е постигнала. Наложи се да го преглътна. Знам, че тя впримчи и задържа краля, когато аз не можах да го сторя. Но аз знам още, че не исках това истински. След като родих сина си, не исках нищо повече освен да бъда с децата си, далеч от двора; а кралят е толкова…
— Какъв? — продължи той.
— Толкова е жаден. Не само за любов, а за всичко. Той самият е като дете, и когато вече имах дете, истинско дете, аз разбрах, че нямам търпението да бъда с мъж, който иска да бъде забавляван като малко дете. Когато веднъж разбрах, че Хенри е толкова егоистичен, колкото малко дете, не можех повече да го обичам истински. Не можех вече да проявявам търпение към капризите му.
— Въпреки всичко не вие го напуснахте.
— Крал не може да се напусне — казах аз простичко. — Той ме остави.
Уилям кимна, потвърждавайки, че е така.
— Но когато ме напусна заради Ана, аз не гледах подире му със съжаление. И сега, когато танцувам или пея с него, когато се разхождаме или разговаряме, аз изпълнявам задълженията си на придворна дама. Оставям го с впечатлението, че за мен той е най-очарователният мъж на света, показвам му уважението си, усмихвам му се и по всякакъв начин го карам да мисли, че все още съм влюбена в него.
Ръката на Уилям обви талията ми доста здраво.
— Обаче не сте — уточни той.
— Пуснете ме — прошепнах аз. — Стискате ме твърде силно.
Той стегна хватката си още малко.
— О, много добре — казах аз. — Не, разбира се, че не. Върша си работата като момиче от семейство Болейн и като придворна дама от Хауърдови. Разбира се, че не го обичам.
— А обичате ли някого въобще? — попита той, сякаш между другото и продължаваше да стиска талията ми с все сила.
— Никого — казах аз предизвикателно.
Той повдигна брадичката ми с пръст нагоре и кафявите му очи ме заоглеждаха така, сякаш искаха да прочетат какво се таеше в душата ми.