Прегръщаше ме нежно, лягаше неподвижно до мен и оставаше така дълго време, докато желанието ми да го имам малко поутихнеше. Тогава той ме обръщаше с гръб към себе си и допираше издълженото си слабо тяло о гърба ми, махаше шапката ми и загребваше с шепи косите ми, така че да може да хапе шията ми, да се притиска до мен, да чувствам твърдостта му дори през дрехите и през всичките си поли, и аз знаех, че се притисках към него като блудница, сякаш го молех да го направи, при това без мое разрешение, защото аз не можех да му кажа „да“. А Бог знаеше, че нямаше да му кажа и „не“.
Той се притискаше към мен, спираше и пак се притискаше, предвкусвайки и желаейки онова, което щеше да последва. Започваше да го прави по-бързо и аз чувствах как удоволствието ми нарастваше, и стигах до там, където вече не можех да спра, независимо дали го желаех или не — и тогава, преди да съм стигнала до края, преди още да сме докоснали кожата си един до друг, той спираше и въздъхваше тихо, лягаше отново до мен и ме придърпваше към себе си, целуваше клепачите ми и ме държеше в обятията си, докато не спирах да треперя.
Всеки ден, докато вятърът духаше в посока към брега и задържаше корабите ни на пристанището, ние отивахме да яздим по пясъчните дюни и да се любим, въпреки че това може би не беше точно любене, а поне възможно най-страстното ухажване. И всеки ден аз се надявах, мимо волята си, че днес щеше да настъпи денят, в който щях да прошепна „да“ или че той ще ме принуди да го направя. Всеки ден обаче той спираше точно на секундата, точно в мига преди да дам съгласието си, прегръщаше ме в обятията си и ме успокояваше, сякаш бях разтърсвана от болка, а не от страст, а имаше много дни, в които не можех и да отлича едното от другото.
На дванадесетия ден, когато извеждахме конете от дюните и се връщахме на плажа, Уилям внезапно спря и вдигна поглед нагоре.
— Вятърът смени посоката си.
— Какво? — попитах аз глуповато. Бях все още замаяна от удоволствието. Не знаех, че има вятър. Едва осъзнавах, че под обувките ми за езда се стелеше пясък, че по брега се разбиваха вълни и че топлото вечерно слънце галеше страните ми.
— Духа към морето — каза той. — Ще можем да отплаваме.
Аз погалих шията на коня си.
— Да отплаваме ли? — повторих аз.
Той се обърна, забеляза учуденото ми изражение и се засмя.
— О, скъпа, вие сте далеч от тук, нали? Помните ли, че не можехме да отплаваме за Англия, защото нямаше попътен вятър? За това говоря. Вятърът промени посоката си. Потегляме утре.
Думите накрая си проправиха път към съзнанието ми.
— Какво ще правим тогава?
Той прехвърли юздите на коня си през ръка, заобиколи и дойде до кобилата ми, за да ме качи на седлото.
— Ще вдигнем платна, предполагам — той преплете пръсти, за да стъпя на тях и ме повдигна на седлото. В тялото си чувствах болката на неутоленото желание, което се усилваше все повече. Това беше дванадесетият пореден ден, изпълнен с желание.
— И тогава какво? — настоях аз. — Няма да можем да се срещаме по същия начин в Гринич.
— Няма да можем — съгласи се той учтиво.
— Тогава как ще се срещаме?
— Вие можете да ме откриете в конюшнята, а аз вас — в градината. Досега винаги сме намирали начин, нали? — той се метна на коня си с лекота; не трепереше като мен.
Не можех да намеря точните думи.
— Не искам да се срещаме по този начин.
Уилям намести коженото стреме, намръщи се едва забележимо, после се изправи и ми се усмихна учтиво и доста хладно.
— Мога да ви придружа до Хевър през лятото — предложи ми той.
— Та това е след седем месеца! — възкликнах аз.
— Да.
Аз доближих коня си до него. Не можех да повярвам, че изведнъж е станал безразличен.
— Не желаете ли да ме виждате всеки следобед както досега?
— Знаете, че го желая.
— Но как ще стане това?
Той ми се усмихна криво и полушеговито.
— Не смятам, че може да стане — каза той нежно. — Хауърд имат твърде много врагове, които бързо ще докладват за вашето леко поведение. В свитата на чичо ви има достатъчно шпиони, за да запазим дълго време тайната си. Ние имахме късмет с нашите дванадесет дни и те бяха прекрасни. Ала не смятам, че можем да ги имаме в Англия.
— О!
Аз обърнах коня си и почувствах как слънцето огрява гърба ми. Вълните нежно миеха брега, а кобилата, малко изнервена, се дърпаше, докато те обливаха краката й. Себе си също не можех да контролирам.
— Мисля, че няма да остана на служба при чичо ви — Уилям изравни коня си с моя.
— Какво?
— Мисля да отида във фермата си и да се опитам да заживея като фермер. Всичко е там и ме чака. Уморих се от двора. Не съм пригоден за този живот. Аз съм твърде независим човек, за да мога да се подчинявам на господар, дори от семейство като вашето.