— А той? — попита Джордж, заинтригуван от историята против волята си.
Извърнах глава, за да не види той внезапната болка, която се изписа на лицето ми.
— Мислех си, че и той изпитва същото. Но днес, когато вятърът промени посоката си, той каза, че ще отплаваме за Англия и че няма да можем да се виждаме така, като във Франция.
— Е, прав е — каза Джордж жестоко. — Ако и Ана беше вършила само това, което й се искаше, нито ти, нито другите придворни дами щяхте да се размотавате из Франция и да флиртувате с мъжете от свитата.
— Не е така — разпалих се аз. — Той не е някой от свитата. Той е мъжът, когото обичам.
— Помниш ли Хенри Пърси? — попита Джордж изведнъж.
— Разбира се.
— Той беше влюбен. Нещо повече: той беше сгоден; и повече от това: беше женен. Спаси ли го това? Не. Той е пратен в Нортъмбърланд, женен за жена, която го ненавижда, все още влюбен и с разбито сърце, без никаква надежда за бъдещето. Ти имаш избор. Можеш да си останеш влюбена и с разбито сърце, а можеш и да излезеш от положението по най-добрия начин.
— Като теб ли? — попитах аз.
— Като мен — отвърна той мрачно. Въпреки волята си, той погледна към дъното на галерията, където сър Франсис Уестън се беше навел над рамото на Ана и двамата пееха някаква мелодия. Сър Франсис почувства погледите ни върху себе си и погледна към нас. Той за миг забрави да ми се усмихне, погледна брат ми, застанал до мен, и в погледа му се четеше истинска близост.
— Никога не следвам желанията си и никога не им обръщам внимание — каза Джордж мрачно. — Поставил съм семейството си на първо място, а за мен остава разбитото ми сърце. Страдам всеки ден. Не правя нищо, което може да постави Ана в неудобно положение. Любовта не е за нас, членовете на семейство Хауърд. Ние сме придворни и това стои на първо място. Животът ни е посветен на двора. А в двора няма място за истинска любов.
Сър Франсис се усмихна хладно, когато забеляза, че Джордж не му обръща внимание, и се върна обратно към музиката.
Джордж притисна студените ми пръсти, които лежаха върху ръката му.
— Трябва да спреш да се срещаш с него — каза той. — Ще трябва да ми го обещаеш и да се закълнеш в честта си.
— Не мога да се закълна в честта си, защото нямам чест — казах аз унило. — Бях женена за един мъж и му изневерявах с краля. Върнах се при него и той умря, преди даже да мога да му кажа, че е възможно да го обичам. А сега, когато намерих някого, когото мога да обичам от все сърце и душа, ти искаш от мен да се закълна в честта си да не се срещам с него — и аз се кълна. В честта си. В нас, Болейн, не е останала капчица чест.
— Браво — каза Джордж. Той ме взе в обятията си и ме целуна по устата. — Отива ти да си с разбито сърце. Неотразима си.
Ние отпътувахме на следващия ден. Търсех Уилям с поглед по палубата и когато го видях, нарочно се загледах в противоположна посока, слязох долу при другите дами, сгуших се сред един куп възглавници и легнах да спя. Най-много от всичко исках да проспя следващата половин година и да се събудя в момента, в който можех да отида в Хевър, за да видя отново децата си.
Зимата на 1532
Дворът посрещна Коледа в Уестминстър и Ана беше в центъра на всички събития. Церемониалмайсторът подготвяше представление след представление и в тях Ана беше Кралица на Мира, Зимна Кралица, Коледна Кралица. Всички я наричаха как ли не освен кралица на Англия. Въпреки това всички знаеха, че тя скоро щеше да получи и тази титла. Хенри я заведе в Тауър, където тя си избра каквото й душа искаше от кралските съкровища, все едно, че беше родена принцеса.
Сега тя и Хенри обитаваха съседни покои. Вечер те безсрамно се оттегляха в неговите или в нейните покои, а сутрин излизаха заедно. Той й купи черен, поръбен с кожа атлазен халат, в който да посреща посетителите, идващи в спалнята. Аз бях освободена от поста си на придружителка и вече не спях при Ана вечер, и започнах да прекарвам сама нощите си за първи път откакто бях станала жена. Изпитвах някакво удоволствие от това да седя до мъничкото огнище с увереността, че Ана няма да нахлуе в стаята при някой от своите гневни изблици. В същото време забелязах и че съм самотна. Прекарвах дълги нощи и безброй студени следобеди, замечтана пред камината и взираща се през прозореца в сивкавия зимен дъждец. Струваше ми се, че слънцето и пясъчните дюни на Кале са останали милиони години назад. Усещах как душата ми се вледенява, подобно на каменните плочи на покрива.
Бях търсила Уилям Стафорд сред хората на чичо ми и някой ми каза, че е отишъл във фермата си да прекопае градината и да заколи по-старите животни. Представях си го как снове из дома си, как привежда всичко в порядък и се занимава с истинските неща от живота, докато аз чезнех в двора, подвластна на клюки и скандали, а съзнанието ми беше заето единствено с мисли за това какви развлечения да осигурявам на две егоистични същества.