Той поклати глава.
— Имах предвид децата ти. Ако дойдеш при мен, без да си предупредила другите, без ничия подкрепа, никога няма да вземеш децата си. Никога вече няма да ги видиш.
Аз свих устни, за да се преборя с болката.
— Така или иначе Ана може да ми ги вземе всеки момент.
— Или да ти ги върне — напомни ми той. — Не каза ли, че чака дете?
— Да. Но…
— Ако тя роди син, няма да има нужда от твоя. Ние трябва да сме готови да го грабнем веднага щом тя го пусне.
— Смяташ ли, че мога да си го върна?
— Не зная. Но трябва да бъдеш в кралския двор, за да се опиташ да го направиш — през ризата чувствах топлината на ръката му, която лежеше на рамото ми. — Ще се върна с теб — каза той. — Мога да оставя някой, който да се грижи за фермата един-два сезона. Кралят ще ми даде някаква служба. И ние ще можем да бъдем заедно, докато не разберем накъде отиват нещата. Ще вземем децата, ако можем, и тогава ще изчезнем и ще дойдем тук — той се поколеба за миг и аз видях как по лицето му преминава сянка. Изглеждаше обезпокоен. — Достатъчно добро място ли е тук за тях? — попита той свенливо. — Те са свикнали да живеят в Хевър, а твоето собствено величествено имение се простира точно зад поляната. Те са родени и расли като благородници. А това тук е скромно местенце.
— Те ще бъдат с нас — казах аз простичко. — А ние ще ги обичаме. Те ще имат ново семейство, такова, каквото никой благородник досега не е имал. Майка и баща, които са се оженили по любов и които са избрали един друг, без да гледат богатството и положението си в обществото. За тях това ще е по-добре, а не по-зле.
— А ти самата? — попита той. — Тук не е Кент.
— Нито пък дворецът Уестминстър — казах аз. — Взех решението си, когато разбрах, че нищо не струва повече от това да съм с теб. Тогава разбрах, че имам нужда от теб. Каквото и още да ми струва това, искам да бъда с теб.
Той ме прегърна по-силно и ме притегли в скута си.
— Кажи го пак — прошепна той. — Мисля, че сънувам.
— Имам нужда от теб — прошепнах аз, а очите ми търсеха преданото му лице. — Каквото и да ми струва това, искам да бъда с теб.
— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той.
Аз затворих очи и облегнах глава на топлата му шия.
— О, да — казах аз. — О, да.
Ние се венчахме веднага след като роклята и бельото ми бяха изпрани и изсъхнаха, тъй като категорично отказах да отида в църквата, обута в неговите панталони. Свещеникът познаваше Уилям и отвори църквата заради нас още на следващия ден и извърши церемонията разсеяно и набързо. Аз нямах нищо против. Първия път се бях омъжила в кралския параклис в присъствието на краля, и този брак се бе превърнал в параван за една любовна история, която продължи няколко години и завърши със смърт. Тази сватба, толкова различна и обикновена, очертаваше съвсем различно бъдеще пред мен: мой собствен дом и мъж, когото обичах.
Ние се върнахме обратно във фермата, хванати за ръце и си направихме сватбен пир с прясно изпечен хляб и бут, който Уилям беше опушил сам.
— Ще трябва да се науча да правя всичко това — казах аз притеснено, поглеждайки към рафтовете, където висяха трите останали бута от последното прасе на Уилям.
Той се засмя.
— Това не е никак трудно — каза той. — Ще вземем момиче, което да ти помага. Ще имаме нужда от няколко работнички, когато дойдат децата.
— Децата? — попитах аз, като си мислех за Катерина и за Хенри.
Той се усмихна.
— Нашите деца — каза той. — Искам къща, пълна с малки наследници на Стафорд. А ти?
На следващия ден заминахме за Уестминстър. Аз вече бях пратила бележка по реката на Джордж, в която го молех да каже на Ана и на чичо ни, че съм се разболяла. Написах, че съм била така уплашена да не съм се разболяла от страшната потна болест, че съм напуснала двора, без да се сбогувам с никого и съм отишла в Хевър, докато се възстановя. Лъжата ми беше закъсняла и едва ли щеше да убеди някого, който се замислеше по въпроса, но аз разчитах на това, че Ана беше омъжена за краля и бременна, така че едва ли някой би се заинтересувал особено от това какво се случваше с мен.
Върнахме се в Лондон с баржа и с двата ни коня, които натоварихме при нас. На мен не ми се тръгваше. Моето намерение беше да напусна кралския двор и да заживея с Уилям в провинцията, а не да осуетявам плановете му и да го отделям от фермата му. Ала Уилям беше решил.
— Ти никога няма да се успокоиш, без децата си — предвиждаше той. — А аз не искам твоето нещастие да тежи на съвестта ми.
— Значи действията ти изобщо не са продиктувани от широкото ти сърце — казах аз заядливо.