Джордж се поклони и отиде в задната част на шатрата. Аз го последвах.
— Дай ми го по-бързо — каза той сухо. — Всичко е наред.
Горната част на роклята ми беше украсена с бял копринен шал. Аз го издърпах от връзките на деколтето и когато платът падна свободно, го подадох на Джордж. Той го грабна и бързо го мушна в джоба си.
— Джейн ни гледа — казах аз.
— Няма значение. Нашият интерес е и неин, каквото и да смята тя самата по въпроса. Трябва да тръгвам.
Кимнах в знак на съгласие и когато той излезе, се върнах на мястото си. Очите на кралицата се спряха за малко на оголеното ми деколте, но тя не каза нищо.
— Всеки момент ще започнат — каза Джейн. — Сега е ред на кралския двубой.
Видях как му помагаха да се качи на седлото — крепяха го двама души, преодолявайки тежестта на доспехите му, които го теглеха към земята. Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк и зет на краля, също се приготвяше, след което двамата мъже минаха покрай входа на шатрата. Кралят наклони копието си в знак на поздрав към кралицата и го задържа така, докато не отмина. Той поздравяваше и мен: наличникът на шлема му беше вдигнат и аз виждах как ми се усмихва. На рамото му, изпод нагръдника, се вееше крайче бял плат и аз знаех, че това е шалчето от моята рокля. Херцогът на Съфолк, който яздеше зад него, наклони копието си пред кралицата и ми кимна вдървено. Ана, която беше до мен, пое шумно дъх.
— Съфолк ти показва почитта си — прошепна тя.
— Забелязах.
— Направи го! Кимна с глава. Това означава, че кралят му е говорил за теб или е говорил на сестра си, кралица Мери, а тя после е казала на Съфолк. Не ми се стори да е шега. Не би трябвало да бъде.
Хвърлих поглед встрани. Кралицата гледаше натам, където кралят спря коня си. Големият жребец мяташе грива и пристъпваше плахо, в очакване на екота на тръбите. Кралят се беше разположил удобно на седлото, шлемът му беше украсен с малък златист гребен, наличникът му беше свален, а копието му — насочено напред. Кралицата се приведе, за да вижда по-добре. Отекна тръба, шпорите се забиха в хълбоците на двата коня и те се спуснаха напред. Двамата мъже, облечени в доспехите си, се носеха с грохот един срещу друг и пръстта хвърчеше изпод копитата на конете им. Копията свистяха подобно на стрели, отправени към мишена, флагчетата на края на всяко копие пърхаха, разстоянието между двамата намаляваше, и тогава противникът нанесе страничен удар на краля; той го пое с щита си, удари Съфолк, копието му се плъзна под щита и изкънтя глухо по нагръдника. Силата на удара накара Съфолк да отскочи от седлото си, а тежестта на доспехите го наклони и той се строполи на земята с ужасяващ тъп звук. Съпругата му скочи на крака.
— Чарлс! — Тя излетя от шатрата на кралицата и, прихванала полите си, като най-обикновена жена от простолюдието, се затича към съпруга си, който лежеше неподвижно на земята.
— По-добре да отида и аз — Ана забърза след господарката си.
Погледнах към полето, за да видя краля. Неговият оръженосец сваляше тежката му броня. Когато сне нагръдника, моето шалче падна плавно на земята, но той не го забеляза. Разхлабиха ремъците на онези части от доспехите, които предпазваха краката и ръцете му, той наметна някаква дреха и забърза през полето към противника си, който лежеше в зловеща неподвижност. Кралица Мери коленичи до Съфолк и обгърна с две ръце главата му. Неговият оръженосец отпускаше пристегнатите тежки доспехи на лежащия си господар, докато той лежеше. Мери вдигна поглед, а лицето й беше усмихнато.
— Добре е — каза тя. — Току-що избълва една ужасна ругатня по адрес на Питър, задето го прищипал с някаква катарама.
Хенри се засмя.
— Слава Богу!
Дойдоха двама души с носилка. Съфолк седна.
— Мога да вървя. Дяволите да ме вземат, ако оставя някой да ме изнесе на носилка оттук, докато съм жив.
— Хайде — каза Хенри, като го изправи на крака. Още един мъж притича от другата страна и двамата продължиха да го крепят, докато вървеше, влачейки крака и залитайки, в желанието си да не изостава.
— Недей да идваш — извика през рамо крал Хенри на кралица Мери. — Нека първо да го разположим по-удобно, да вземем кола или нещо подобно и тогава ще можем да го изпратим у дома.
Тя се подчини и спря. Пажът на краля изтича към него с моето шалче в ръце, за да го даде на господаря си.
— Недей да го безпокоиш сега — каза тя остро.
Момчето се спря, все още с шалчето в ръце.
— Той го изпусна, ваше величество — изпадна от нагръдника му.
Мери безразлично протегна ръка и той й го подаде. Тя наблюдаваше как брат й и сър Джон Ловик доведоха съпруга й до къщата, после разтвориха портите и извикаха слугите. Тя се върна в шатрата на кралицата като замаяна; държеше ръка шалчето ми, смачкано на топка. Тръгнах към нея, за да го взема, но се поколебах. Не знаех какво да кажа.