— О, престани — каза тя раздразнено. — Като кралица мога да ти заповядам да правиш това, за което няма нужда дори да те моля като твоя сестра. Аз те посещавах, когато чакаше да родиш.
— Ти открадна любовника ми, докато раждах сина му! — казах аз безчувствено.
— Така ми наредиха. И ти би направила същото, ако ни бяха разменили ролите. Имам нужда от теб, Мери. Недей да изчезваш, когато се нуждая от теб.
— За какво съм ти? — попитах аз.
Руменината по страните й изчезна и тя пребледня като восък.
— Ами ако то ме убие? — прошепна тя. — Какво ще стане, ако то заседне и аз умра от това?
— О, Ана…
— Недей да ме успокояваш — каза тя раздразнено. — Не искам съчувствието ти. Просто искам да си тук и да ме пазиш.
Аз се поколебах.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако се наложи да ме убият, за да измъкнат бебето от мен, можеш да си сигурна, че животът ми няма да струва и пукнат грош — каза тя жестоко. — Биха предпочели да имат жив уелски принц, отколкото жива кралица. Винаги могат да си намерят нова. Принцовете обаче са рядкост.
— Аз няма да мога да ги спра — казах аз безпомощно.
Очите й блеснаха изпод клепачите.
— Знам, че си безгръбначна. Но поне ще можеш да кажеш на Джордж, а той ще убеди краля да ме спасят.
Нейното черногледство ме накара да млъкна за миг. Но тогава помислих за собствените си деца.
— Но когато родиш бебето и си останеш жива и здрава — мога ли да отида тогава в Хевър? — започнах да се пазаря.
— Когато бебето се роди, можеш да тръгваш и за ада, ако искаш — каза тя бездушно.
Следователно не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Но в горещите дни, когато сякаш нищо не се случваше, от Рим до нас стигна най-ужасната вест. Папата най-сетне се бе произнесъл — против Хенри. Но най-поразяваща беше вестта, че кралят щеше да бъде отлъчен от църквата.
— Какво? — попита Ана.
Лейди Рочфорд, наскоро получилата благородническа титла Джейн Паркър, ни беше донесла новината. Тя беше винаги първа, като лешояд на мърша.
— Отлъчен — дори тя изглеждаше поразена. — Всеки английски поданик, верен на папата, трябва да спре да се подчинява на краля — каза тя. — Испания има правото да ни нападне. Това ще бъде свещена война за тях.
Ана пребледня повече от перлите на шията си.
— Вън — казах аз рязко. — Как смеете да идвате тук и да разстройвате кралицата?
— Според някои тя не е кралица — каза Джейн на излизане. — Няма ли сега кралят да я остави?
— Махайте се — казах аз свирепо и отидох при Ана. Тя беше сложила ръката си на корема, сякаш да предпази бебето от унищожителната новина. Аз започнах да щипя бузите й и видях, че клепачите й потрепват.
— Той ще остане до мен — прошепна тя. — Сам Кранмър ни ожени. Короняса ме. Никой не може да пренебрегне всичко това.
— Не — казах аз колкото можах по-твърдо, но си мислех, че не е изключено и да го пренебрегнат. Кой ли можеше да се обяви срещу папата, след като той държеше ключовете към райските порти? Кралят трябваше да се предаде. И първото, с което трябваше да се прости, щеше да е Ана.
— О, Господи, да беше Джордж тук — простена Ана отчаяно и тихо. — Така ми се иска да си беше тук.
След два дни Джордж се върна от Франция с кратко и паникьосано писмо от чичо ми, който искаше да знае как да продължи преговорите, за да разреши кризата, която внезапно се бе превърнала в истинско бедствие. Кралят изпрати Джордж веднага обратно във Франция със заповед чичо ми незабавно да прекрати преговорите и да се връща вкъщи. Всички трябваше да чакаме, за да видим какво щеше се случи.
Дните ставаха все по-горещи, докато се крояха планове за защита при евентуално нападение от страна на Испания; свещениците проповядваха от амвоните си да се запази хладнокръвие, но сами се чудеха коя ли страна трябваше да вземат. Много от църквите просто залостиха врати по време на кризата, и хората не можеха да се изповядват, да се молят, да погребват мъртъвците си или да кръщават децата си. Чичо Хауърд започна да моли краля да го пусне обратно във Франция, за да настоява пред Франсоа да убеди папата да отмени отлъчването. Никога преди не го бях виждала така уплашен. Ала Джордж, най-спокойният от всички ни, посвети цялото си внимание на Ана.
Той сякаш мислеше, че безсмъртната душа на краля и бъдещето на Англия бяха твърде голям залък за неговата уста. Единственото, с което можеше да бъде полезен, бе да се грижи бебето на Ана да расте живо и здраво в утробата й.
— Той е нашата гаранция — прошепна ми той. — Никой не може да затвърди позициите ни така, като едно момче — наследник.