Хитрините на Джордж също действаха безотказно. Той, сър Франсис, Уилям Бреретън и Хенри Норис бяха отпуснали юздите сега, когато кралицата я нямаше в двора. Те ходеха на лов с Хенри сутрин, и понякога ги викаха при него и следобед, но през повечето време нямаха какво да правят. Те флиртуваха с придворните дами, измъкваха се по реката към града, и изчезваха по цели нощи, без да дават каквито и да било обяснения. Веднъж го хванах рано сутринта. Гледах слънцето над реката, когато видях една лодка завързана за дворцовия кей, където Джордж се разплащаше с лодкаря, и тихо се приближих по градинската пътечка.
— Джордж — казах аз, като излязох от мястото, където бях застанала сред розите.
Той се стресна.
— Мери! — мислите му веднага скочиха към Ана. — Тя добре ли е?
— Тя е добре. Къде си бил?
Той сви рамене.
— Отидохме да се позабавляваме — каза той. — С няколко приятели на Хенри Норис. Ходихме да потанцуваме, да вечеряме и да поиграем на хазарт.
— Сър Франсис там ли беше?
Той кимна.
— Джордж…
— Не ме упреквай! — каза той бързо. — Никой друг не знае. Ние се прикриваме достатъчно добре.
— Ако кралят разбере, ще бъдеш пратен в изгнание — казах аз глухо.
— Той няма да разбере — каза той. — Знам, че ти си чула, но това са били само клюки на някакъв коняр. Той вече няма да говори. Отстранен е от служба. И с това се сложи край на всичко.
Аз взех ръката му и погледнах в тъмните му Болейнови очи.
— Джордж, страхувам се за теб.
Той се засмя ясно и звънко, както подобаваше на безгрижен придворен.
— Недей — каза той. — Аз няма от какво да се страхувам. От нищо не се страхувам, нищо не търся и не следвам никаква посока.
Ана не получи своите дрехи за кръщението. Писаха на кралицата с предложения относно статута й след нейната раздяла с краля. Обръщаха се към нея като „вдовстваща кралица“ и тя късаше пергамента само с един замах веднага, щом мернеше подобно обръщение. Заплашваха я, че никога повече нямаше да види дъщеря си Мери. Преместиха я в най-затънтения замък: Бъкдън в Линкълншир. Ала тя пак не склони. Продължаваше да не приема твърдението, че не е била законна съпруга на краля. Като се имаше предвид това безизходно положение, одеждата за кръщението изглеждаше твърде маловажна, и след като тя отказа да се раздели с нея, изтъквайки, че това била нейна лична собственост, донесена от Испания, Хенри не настоя повече.
Мислех за нея, настанена в мрачното имение в мочурищата на източна Англия. Мислех си, че беше разделена от дъщеря си точно както аз бях разделена от своя син — благодарение на амбициите на една и съща жена. Спомнях си нейната непоклатима решителност да постъпва както е редно пред Бога. И ми липсваше. Тя ми беше като майка, когато дойдох за първи път в двора, и въпреки че се чувствах като дъщеря, предала майка си, тя все пак тя ми липсваше.
Есента на 1533
Болките на Ана започнаха призори и акушерката веднага ме повика в родилната стая. Трябваше едва ли не със сила да си пробивам път сред придворни, правници и дворцови служители, изпълнили залата за аудиенции пред стаята й. Най-близо до вратата бяха придворните дами, готови да помогнат на кралицата в нейната стая, които всъщност не вършеха нищо, освен да се плашат една друга със страшни истории за трудни раждания. Принцеса Мери беше сред тях, а бледото й лице беше смръщено в обичайното за нея решително изражение. Помислих си, че беше жестоко от страна на Ана да прави дъщерята на Катерина свидетелка на раждането на детето, което щеше да я лиши от наследство. Аз й се усмихнах вяло, когато минах край нея, а тя ми се поклони с обичайния за нея лек, едва забележим реверанс. Тя не можеше да се довери на никого, никога занапред нямаше да има вяра никому.
Вътре в стаята беше истински ад. Бяха завързали въжета за краищата на леглото, в които Ана се бе вкопчила като удавница. Чаршафите бяха вече изцапани с кръв, а акушерките грееха на огъня специална каша за възвръщане на силите, и затова подклаждаха огъня през цялото време. Ана беше гола от кръста надолу. Потеше се и плачеше от страх. Две други придворни дами напевно и нервно рецитираха молитви, а от време на време тя изпищяваше от болка.
— Трябва да се отпусне — каза една от акушерките. — Твърде много се напряга.
Пристъпих към леглото и зачаках.
— Ана, отпусни се — казах аз. — Това ще продължи с часове.
— Ти си, нали? — каза тя и отметна косите си. — Решила си все пак да се вдигнеш от леглото си, така ли?
— Дойдох веднага като ме повикаха. Искаш ли да направя нещо за теб?
— Искам да направиш това вместо мен — каза тя. Умът й беше буден както винаги.
Аз се разсмях.
— Не и аз!
Тя протегна ръка към мен и когато я хванах, я стисна.
— Господи, помогни ми, умирам от болки — каза тя.
— Бог ще ти помогне — казах аз. — Ти раждаш християнски принц, нали така? Сега ще родиш момче, което един ден да оглави английската църква, нали?
— Не ме оставяй — каза тя. — Мога всеки момент да повърна от страх.
— Така или иначе ще повърнеш — казах аз весело. — Ще стане много по-зле от това, преди да започнеш да се оправяш.